Когато за първи път заведе Мустафа на лов, момчето беше едва на седем години. Едва успяваше да се задържи върху коня. Но като видя, че баща му бе сложил лявата си ръка върху коляното и яздеше с равномерни леки поклащания в синхрон със стъпките на животното, детето беше сторило същото. Никога не беше забравил гордостта, която изпита при гледката на мъничкия принц, подръпващ маниерно юздите с дясната си ръка. Ето че Мустафа и днес яздеше по съвсем същия начин.
Застанал прав до падишаха, великият везир Рюстем паша обърна глава да не гледа сълзите, стичащи се от очите на Сюлейман.
Нито по тюрбана на принц Мустафа, нито по кафтана му имаше каквито и да било скъпоценности. Просто черен тюрбан и черен кафтан. Черни шалвари и черни ботуши. Само толкова. Беше облечен също като войниците си.
Докато конниците на Мустафа приближаваха, в лагера настъпи ново оживление. Войниците, които допреди малко хвърляха калпаците си във въздуха, сега тичаха, за да се строят в редици. Наредиха се по роти от двете страни, а в средата оставиха място, колкото да минат Мустафа и неговият полк.
Докато младият принц минаваше пред тях, се понесоха викове:
— Да живее, да живее!
Имаше и такива, които целуваха ботушите на Мустафа. Принцът се наведе към конника до него:
— Не ми се искаше такова посрещане!
Мустафа знаеше, че баща му никак не харесва да засенчват собственото му величие. Но и не можеше да попречи на добрите чувства. Забави ход и извика:
— Аллах е велик!
Последваха го молитвите на десетки хиляди войници. Планината и скалите закънтяха от мъжките гласове.
Падишахът потръпна.
— Виждаш ли, зетко? — каза той на Рюстем с немощен глас. — Принцът ни демонстрира силата си пред баща си. Показва на чия страна са войниците.
А после от устата на падишаха се откъснаха думи, нажежени и смъртоносни като лава:
— Това е чист бунт!
Всичко беше ясно като бял ден. Сюлейман се увери, че решението му е правилно. Само с един знак от Мустафа тези войници нямаше да оставят нито престол, на който да седи, нито корона на главата му.
Обърна се към великия везир Рюстем паша, чиито хитри очи неуморно и постоянно се въртяха на всички страни.
— Паша — каза Сюлейман. — Виждаш ли как нашите войници обичат принца ни? Върви и кажи на Мустафа хан. Да дойде и да целуне ръка на баща си. А ти се погрижи да посрещнем принца си подобаващо за това величие. Да няма никаква грешка или пропуск.
Двамата мъже се спогледаха. От очите на единия се сипеха сълзи, а в погледа на другия танцуваха искрите на радостта. Рюстем излезе, сякаш летеше.
— Падишахът не бива да чака — каза принц Мустафа и изхвърча от палатката си.
Баща му, който дори не го поглеждаше в очите, когато говориха в Истанбул, сега искаше от Мустафа да му целуне ръка. Най-доброто доказателство, че падишахът не вярва на клеветата.
Докато вървеше към пищната шатра на баща си, слънцето вече залязваше зад отсрещните възвишения. Бе останал само един последен сноп светлина, който преминаваше от червено към тъмносиньо, а после се превръщаше в тъмнина. И той всеки момент щеше да изчезне. Из лагера припламнаха огньове. Войниците палеха факлите пред палатките си. От кухненските огнища се издигаше ароматен пушек. Чуваше се цвърченето на мазнината, която капеше от овцете по чеверметата. Към миризмата на печено месо се прибавяше и уханието на яхнии, които се готвеха в казани, спокойно побиращи десетина души.
Когато минеше покрай тях, войниците оставяха заниманията си и отдаваха чест. Мустафа се сети, че не носи със себе си дори и обикновен нож. Но така беше прието. Който се явяваше пред падишаха, нямаше право да носи оръжие. Свъсилото се за миг лице на Мустафа се озари.
— Да не би да влизаме в бърлогата на врага? Ще целунем и ще докоснем до челото си ръката на човека, който ни е дал живот. За какво ни е оръжие?
Докато приближаваше към шатрата с единадесетте туга, пред която гордо се вееха червени и зелени знамена и на смени пазеха най-точните стрелци и най-безстрашните пазачи, Мустафа видя втория везир Кара Ахмед. Мъжът се беше скрил в сянката между две палатки и го чакаше.
Беше очевидно, че пашата се бе обидил, тъй като принцът не бе послушал предупреждението му да не идва. Мустафа реши да го умилостиви. По лицето на мъжа се четеше тревога.
— Да бяхте ме послушали да не идвате тук, Мустафа хан!
— Не мисли, че не сме взели под внимание съвета ти, паша. Но сметнахме, че така трябва. Кой би имал доверие на син, който стои настрана, когато баща му отива на война?