— Такива времена са, принце. Не е важно кой на вас ще има доверие, а вие на кого ще се доверите.
— Ако и на султан Сюлейман нямаме вяра, тогава на кого? Собственият му син ли ще се страхува и ще бяга от справедливостта на Сюлейман хан, на която имат доверие и се уповават дори и неверниците?
— Плаши ме не справедливостта на господаря ни, а враждебността на Рюстем. Великият везир е бил забелязан преди малко да се отдалечава от лагера с един полк войници. Къде отива пашата, докато господарят ни е тук? Куцият Рюстем бил притеснен, сякаш бягал от нещо.
— Сигурно падишахът му е възложил задача — отсече Мустафа. — Ти бъди спокоен. Щом като баща ни иска да ни види до дясното си рамо, докато воюва с Тахмасп, значи е повярвал, че сме невинни.
— Ако бях на ваше място, не бих разчитал.
— А какво ще кажеш за това, че ни извика да му целунем ръка веднага щом пристигнахме?
— Ще ви кажа да не влизате в онази шатра, принце.
Мустафа се слиса. От гняв веждата му се изви като лък.
— Знаеш ли нещо, паша? — попита той строго. — Ако знаеш, кажи го. Обаче ако поради мнителност се опитваш да предизвикаш съмнения относно владетеля, тогава не ти приляга баща ни да те нарича зет. Ако не те познавам и ако не съм наясно колко предан и изпълнителен си, ще си помисля, че имаш някаква изгода от това баща и син да станат врагове.
Обърна се, без да изчака отговора на мъжа. Тръгна с решителни крачки към шатрата на падишаха.
Отпред агата на еничарите наведе глава и поздрави Мустафа.
— Принцът ни чист и почтен ли е?
На дворцов език това означаваше дали носи оръжие.
— Чист и почтен съм.
Въпреки това един от огромните пазачи го провери.
— Чист и почтен е — потвърди и той.
Мустафа вече можеше да се яви пред баща си, за да му целуне ръка.
Докато повдигаше тежката кожа, която покриваше входа на шатрата, той не забеляза, че малко по-напред от една по-малка шатра излезе принц Джихангир и тръгна бързо към него, говорейки нещо. Кожената врата се затвори зад гърба му.
Вътре беше почти тъмно. Някъде в дъното на шатрата гореше една-единствена свещ. Мустафа забеляза силует, свел глава над нея. Султан Сюлейман вероятно четеше Корана преди вечерната молитва. Учуди се, че баща му вижда на такава мъждукаща и слаба светлина.
— Татко?
Шепотът му беше изпълнен с искрена обич. Съжали. Това беше самият султан Сюлейман.
— Дойдохме, за да целунем ръката на нашия падишах, господаря ни султан Сюлейман хан. Имаме ли позволение?
Този път придаде на гласа си колкото обич, толкова и уважение, същевременно и протоколна формалност.
Силуетът остана безмълвен.
Мустафа направи още две крачки.
Чу някакво шумолене зад себе си, но не успя да се обърне навреме. Голият до кръста силует, който изскочи иззад огромен сандък, вече надяваше примката през раменете до ръцете му и я пристягаше.
— Татко! — извика Мустафа с всичка сила. — Ела и виж какво причиняват на твоя Мустафа хан.
Силуетът, който преди малко помисли за баща си, се изправи. Това не беше баща му, а палачът Кара Али.
Докато принц Мустафа се опитваше да се измъкне от примката, обездвижила ръцете му, метнаха още шест въжета върху него. Въпреки това той се бореше отчаяно. Седмината неми палачи отведнъж бяха разпилени.
— Бащата залага ли капан на сина си, татко? — извика Мустафа. — Какво съм ти причинил, та смяташ, че вратът на принца ти заслужава въже?
Гласът му се извисяваше на вълни. Точно в този момент военният оркестър отвън засвири марш. Никой друг не чу виковете на Мустафа освен падишахът, който се бе скрил зад един параван и слушаше кървавата сцена вътре.
— Аз съм невинен, татко. Кълна се, че съм невинен. Мустафа някога лъгал ли те е, че вярваш на тези клевети и отнемаш живота на сина си?
Докато продължаваха да се борят, всички заедно се претърколиха на пода. Седмината неми мъже наведнъж се хвърлиха отгоре му. Мустафа изкрещя отново, сякаш бе разбрал, че баща му чува и вижда всичко.
— Ако непременно ти трябва живот на син, тогава хиляда пъти Мустафа би се жертвал за теб.
Зад паравана султан Сюлейман падна на колене върху молитвеното килимче. Опита се да запуши ушите си с ръце. Но се отказа и се надигна, да слуша случващото се вътре и последните думи на сина си. После отново запуши ушите си… Повтори това многократно. Молеше се: „Аллах, покажи ми чудо. Както си спуснал жертвен овен точно когато Авраам е щял да хвърли сина си в огъня, така изпрати чудо и на твоя раб Сюлейман. За да бъде спасен моят Мустафа. Една дума, която да заличи предателство. Един свидетел, който да докаже клеветата. Спаси моя Мустафа!“.