— Падишахът не се ли е разгневил?
— Искал да прегърне брат си и да поплаче на рамото му, но Мехмед Челеби си тръгнал.
— Нещастие, нещастие.
Краката на Хюрем омекнаха. Тя се свлече на мястото, където стоеше. Мерзука нахлу припряно вътре.
— Султанке, султанке, нещас…
Когато съзря Хюрем, думите ѝ останаха недоизречени. Лицето на нейната спътница беше безкръвно. Мерзука коленичи до Хюрем и завика:
— Бързайте, момичета!
Опита се да я свести, разтривайки лицето и дланите ѝ с хладка вода. Когато се съвзе, първият въпрос на Хюрем султан беше за повече подробности:
— Мерзука, какво е станало?
Татарското момиче не знаеше какво да каже.
— Не се натъжавай — успя само да отговори.
Защо ли го каза. Нали господарката ѝ години наред бе желала този кървав край. Тогава за какво имаше да тъжи!
Не беше така, както мислеше Мерзука. Хюрем не бе припаднала от радост, а по-скоро от напрежение. Тъга, скръб, угризение на съвестта. А може би и едва доловимо, потайно удовлетворение, че всичко приключи. Накрая се свърши. Вече нейният син ще стане падишах! Всички чувства и мисли в главата ѝ бяха напълно объркани. Но радост нямаше. Щастие от победата, вълнение от настъпването на мига, чакан тридесет години. Нямаше ги. В душата ѝ нямаше следа от тях.
И още нещо, което изобщо не беше очаквала. Пред очите ѝ изникна споменът за Мустафа. Първият миг, в който го видя в двореца. Виковете и пакостите, докато караше прислужниците и черните робини да тичат подир него в розовата градина. Игрите, на които си играеха със сина ѝ Джихангир. Как най-малкият ѝ син тичаше и се хвърляше на врата на Мустафа и понеже не можеше да каже „батко“, викаше: „ба, ба“…
Искаше ѝ се да не се беше случвало.
— Какво е станало? — попита тя отново, хълцайки.
Една от помощничките ѝ разказа.
Седмина неми палачи удушили Мустафа хан. Ядосаните войници нападнали шатрата на великия везир Рюстем паша и я изгорили, но не намерили зетя. Той предположил какво ще го сполети и избягал. Първата работа на падишаха била да назначи на мястото му другия си зет Кара Ахмед паша, за когото бе всеизвестно, че обича Мустафа, и към когото войниците изпитваха голямо уважение. Също така и някой на име Мехмед Соколович беше станал везир. През това време принц Джихангир...
Когато чу името на малкия си син, Хюрем изведнъж се сепна.
— Какво се е случило с принца ми?
— Джихангир хан станал свидетел на всичко. Започнал да тича и да вика „убийство, убийство“. Не се хранил дни наред.
Хюрем започна да удря глава в коленете си и да се вайка:
— Малкият ми принц, моят Джихангир!
Тогава помощницата ѝ каза последната новина.
— Господарят ни обявил принц Селим хан за наследник на престола.
Тишина.
Хюрем не беше успяла веднага да осъзнае. И затова не попита какво е станало. Продължи да ридае тихичко. Решила, че Хюрем не е чула, помощницата повтори:
— Падишахът ни обявил принц Селим хан за престолонаследник.
Синът на Хюрем щеше да бъде падишах! Но името бе грешно. Баязид трябваше да е престолонаследник. Наистина, ако се погледнеше по възраст, правото беше на Селим, но османският престол имаше нужда от Баязид.
Някак всичко беше отишло напразно. Що за чудо беше тази власт. Щом я хванеш, тя се отдалечава. Непрекъснато трябва да се тича след нея. И тъкмо когато мислиш, че си я заловил, ти се изплъзва. Това ли беше нещото, което наричаха мираж?
Преди дори да изсъхне кръвта на принц Мустафа, само тринадесет дни след нещастието, през една нощ дворецът отново бе събуден от викове:
— Тичайте и съобщете на нещастната султанка!
— Върху нас тегне проклятие!
Когато Хюрем отвори вратата, Мерзука коленичи в краката ѝ.
— Какво има, Мерзука, да не би Негово Величество…
Не можа да довърши думите си. Татарската ѝ спътничка простена:
— Моите съболезнования, Хюрем султан. Шах Джихангир е починал в Халеб!
LXIII
Черният Джафер изтри ножа в дрехите си. Скочи от колата и влезе в изоставената постройка. В този таен проход щеше да се срещне с човека, на когото трябваше да предаде смъртта, която носеше.
От двойното нещастие бяха изминали пет години. Пет дълги години от смъртта на принц Мустафа. Принц Джихангир се разболя и издъхна в ръцете на баща си тринадесет дни след като бе станал свидетел как по-големият му брат, когото толкова обичаше, бе безмилостно удушен от седмината палачи. Нито падишахът беше предишният султан Сюлейман, нито пък султанката — предишната Хюрем.