— Още малко и щеше да ми прережеш гърлото.
Другият само се засмя лошо и попита:
— Донесе ли го?
Джафер отново бръкна в джоба на шалварите си. Извади смъртта и я подаде. В тъмнината очите на мъжа се белнаха.
— Внимавай — предупреди го Джафер. — Ако се счупи, и ти няма да останеш жив.
Невидимият почти изтръгна шишенцето от ръката му и бялото на очите му изчезна в мрака. Пратеникът на смъртта сякаш се изпари.
Джафер се свлече, останал без сили, и изчака биещите в сърце го му тъпани да се успокоят.
Беше изпълнил задачата си. Смъртта отново бе поела на път.
Бяха изминали четири месеца, откакто Хюрем султан се бе завърнала от Одрин. Влезе в стаята на съпруга си. Вътре беше почти мрак. Султан Сюлейман наблюдаваше през прозореца танца на факлите, осветяващи двора. На фона на игривите им отблясъци по стените се очертаваха сенките на еничарите с чалми и юсюфи[130], ходещи напред-назад с копия в ръце. Издължените им фигури се превръщаха във великани от приказките.
Хюрем отиде при падишаха да го поздрави. Беше облечена с пола от тафта в люляков цвят, украсена със сърмени панделки. Отново бе сплела косата си на две плитки и ги беше обточила около главата си като корона. От деня, в който получи скръбната вест за смъртта на принц Джихангир, тя вече не спускаше върху раменете косите си, приличащи на червен пожар.
Чул шумоленето на плата, султанът се обърна бавно към Хюрем. Легендарният му тюрбан беше положен над кафтана върху стойката до леглото.
Сюлейман вече беше на шестдесет и три години. Косата и брадата му отдавна бяха побелели. Червените отблясъци от факлите навън сякаш бяха подпалили и тях. Беше облякъл черна риза с бродерия и черни шалвари, напъхани в червените ботуши с извити върхове. Кръстът му беше пристегнат с плътен червен пояс.
Хюрем прошепна:
— Ваше Величество…
Сюлейман пристъпи към нея. Обхвана раменете ѝ с ръце. Пламъкът на факлите гореше в очите на Хюрем. Ах, тези очи! Омагьосваха го вече цели тридесет и седем години.
— Струва ми се, че си бледа. Чакай да те огледам…
Действително лицето на жена му беше прежълтяло. Сложи ръка върху челото ѝ.
— Имаш и температура. Да известим главния лекар да дойде и да те прегледа.
— Грижата и нежността на господаря ни към робинята му Хюрем са най-доброто лекарство. Не се тревожете. Вероятно сме настинали.
Падишахът седна на широката кушетка пред прозореца. Потупа мястото до себе си. Хюрем полюшна добре сложената си фигура, макар не толкова стройна вече, и седна до него. Падишахът вдъхна миризмата на хиляди цветя.
— Твоят Сюлейман хан вече остарява, Хюрем. Възрастен съм.
Хюрем покри с ръка устните му.
— Изобщо не е вярно. Несправедлив сте към себе си. Нека владетелят ми има дълъг живот и вечно да управлява. Да ослепее онзи, който гледа на него с лоши очи.
Падишахът се засмя. По-скоро беше нещо, подобно на усмивка. След двойното нещастие, което изживя само в рамките на тринадесет дни, вече никой не беше чувал или виждал султан Сюлейман да се засмее от сърце.
— Изморявам се на гърба на коня. Боли ме кръстът и ми се схваща гърбът. Трудно ми е да го възседна, а още по-трудно е да сляза от него. Главният лекар настоява да ми правят компреси с мехлеми.
— Днес останахме заслепени, когато видяхме господаря върху светлосивия кон. Толкова бяхте величествен в кафтана си от самурена кожа, че се смаяхме. Запитахме се кое е по-великолепно — славата на падишаха или неговата осанка.
Султан Сюлейман погали все още свежото лице на съпругата си.
— Величие и пищност… така изглеждам само заради кафтана от самурена кожа и огромния тюрбан, Хюрем. Кафтанът покрива студа в сърцето ми, а тюрбанът скрива белите ми коси. Това е причината за нашето великолепие.
Хюрем отново сложи длани върху устните на падишаха. Той хвана ръката на съпругата си и целуна връхчетата на пръстите ѝ.
— Хубаво говориш, Хюрем, обаче войниците недоволстват, че падишахът им бездейства. Че сабите им ръждясват. Че им липсва войната и че не им трябва този падишах, ако ще си седи в двореца.
Хюрем дръпна ръката си и се изправи.
— Султанът добре знае. Ако има раздор, трябва да се открие откъде е тръгнал. Неблагодарниците да бъдат обезглавени.
— Войниците са прави. Армията съществува, за да има походи. Трябват нови завоевания, за да се пълни хазната.
Погледна очите на жена си.
— Онзи ден си направих труда и преброих. Изминали са точно тридесет и осем години. Родените, когато ние опасахме сабята при Еюб султан и се възкачихме на престола, вече са станали бащи.
130