Падишахът хвана ръцете на Хюрем между дланите си и ги погали.
— На думи е лесно да се каже, че от тридесет и осем години седим на този престол и диктуваме реда в света. Вече се изморих, Хюрем.
Хюрем усети притеснение. Дали падишахът не се готвеше да остави всичко на Селим и да се оттегли от престола. Докато прехвърляше съмненията си, той продължи:
— През някои нощи си казвам, че пътят на Сюлейман Гази е дотук. Да оставя държавните дела на принц Селим. Да се отдръпна настрана и да наблюдавам.
Опита се да не покаже, че е настръхнала. На това място от думите му трябваше да се намеси. Но беше достатъчно опитна, за да бъде търпелива. Трябваше да изчака последната дума. Сюлейман все още не беше приключил:
— Обаче се оказва, че нашият принц престолонаследникът предпочита леглото на жените повече от османската държава. Повече му харесва да пие в прегръдките на наложницата, която Хайредин паша доведе от Венеция и му подари, отколкото да предприеме поход срещу Сигетвар вместо нас. Как се казваше момичето?
— Нурбану.
Хюрем вътрешно се зарадва. Когато Мустафа беше наказан за измяната си, падишахът не бе обявил Баязид за престолонаследник въпреки упоритото ѝ настояване. Според законите беше ред на Селим хан като първороден, но явно султанът вече се беше разубедил.
Хюрем се държа предпазливо. Не бързаше да се съгласява с него. Затова попита смирено:
— Не сте ли несправедлив към сина ни, владетелю? Кой младеж не е вятърничав? Селим обича забавленията и е неопитен. Прекалява с пиенето, но във вените му тече кръвта на султан Сюлейман, от когото трепери светът.
Сюлейман погледна жена си в очите.
— Както и твоята — каза тихо. По лицето му се изписа тъга. Ако във вените му вече не тече вино вместо кръв…
Знаеше, че падишахът я следи внимателно. Усети, че мъжът се опитваше с погледа си да прочете мислите ѝ. Хюрем трябваше да продължава да му внушава доверие.
— Нека управлението ти е безкрайно, а душата ти спокойна. Когато му дойде времето, Селим ще покаже ум и смелост, които ще докажат, че е син на Сюлейман.
— Така ли ще се случи? Когато ние бяхме на неговата възраст, славата ни се носеше не по леглата на жените, а по бойните полета. Докато принцът ни тича подир всяка красавица, която вижда.
Хюрем се опита да се пошегува.
— Има ли човек, който да не знае колко похотлив беше падишахът ни навремето? Да не сте забравили как набързо сложихте кърпичката на рамото ни? Дори и майка ви Хафса султан, нека почива в Рая, се беше учудила на сръчността ви. Пък и нали Лала Мустафа паша и новият ви любимец Соколович навсякъде обясняват, че крушата не пада по-далеч от дървото. Принцът ни е ваш син и разбира се, че ще прилича на вас.
Законодателя стана от кушетката. Възможно ли беше умна жена като Хюрем да не бе разбрала, че тези думи напомнят преди всичко нейния произход? Дали пък съпругата му не намекваше, че на мига чува всичко, което се обсъжда в Дивана?
Хюрем се отправи към инкрустираната със седеф масичка. Сипа от кристалната кана шербет, в който плуваха запечени борови ядки. Като поръси отгоре и розова вода, Хюрем се наведе и му го поднесе. Падишахът отпи глътка.
— Изобщо не се опитвай да защитаваш сина си — каза султан Сюлейман. — Онова, което казвам, е, че принц Селим е мой син и го обичам, но не прилича на мен. Нито косата му, нито брадата му, нито мустаците му, нито нравите му. Виж, дори и хората го наричат Рижия Селим.
Тридесетгодишното съмнение отново обхвана душата на Хюрем. Дали същото това съмнение, което я изяждаше отвътре, тайно не бе жигосвало от години и мислите на Сюлейман. Ако беше така, щеше ли още да е жива!
— Ваше Величество, султане мой, не бяхте ли вие онзи, който целуваше принца в деня на раждането му, тъй като приличал на мен! Защо сега казвате тези думи и натъжавате робинята си?
Падишахът преглътна. Отпи още малко от шербета. Сега гласът му се чуваше като шепот, сякаш разкриваше някаква тайна:
— Хюрем, погледни само каква игра изигра със самия Сюлейман съдбата. Тъй като законът и редът така повеляват, погубих сина си Мустафа заради държавата и ще трябва сега да я оставя на Рижия Селим, когото народът познава като пияница.
Хюрем простена:
— Храбрият ми принц! Но налице бяха всички доказателства. Не са ли такива законът и редът? Щом се налага за държавата, казват, че престъплението не остава ненаказано, а главата не остава на раменете. Но тогава какъв грях има Негово Величество султанът, че от пет години насам се измъчва?