— Спомняш ли си, че те попитах, ако ти си Сюлейман, каква ще бъде присъдата ти?
Разбира се, че си спомняше, но премълча.
— Беше ми отговорила, че ще му простиш, Хюрем. Беше ми казала, че щом държавата, престолът и синът са мои, тогава хората не бива да ги интересува. Че ще простиш на принца си. Но аз не можах да простя на храбрия си Мустафа.
Гласът на падишаха вече трепереше. Хюрем понечи да каже нещо, но Сюлейман я накара да замълчи.
— Ако наистина е бил невинен? Ако принцът ми е бил наклеветен?
Хюрем понечи да заговори, но се отказа. Какво можеше да каже?
— От онзи ден насам Мустафа се превърна в мой кошмар. Синът ми всяка нощ се явява в съня ми. Крещи: „Аз съм невинен, татко, ти, който си ми дал живот, ти ми го отне. Защо ме погуби? Но щом като трябваше да отнемеш живот на син, тогава сам да беше убил Мустафа. Защо ме остави на палачите?“. А после…
Очите му гледаха, без да виждат. Започна да заеква:
— После… после… После от очите на моя Мустафа изведнъж започва да пръска кръв и… — Падишахът протегна треперещите си ръце към Хюрем и ги погледна ужасен. — Ръцете ми… Ръцете ми стават целите в кръв.
Хюрем се спусна да го прегърне, да му даде сила.
— Не може да са в кръв ръцете на моя султан, чиято справедливост е известна и в Китай, и в Индия, и на запад и заради нея го наричат Законодателя? Да можеха ръцете на всички ханове и хагани да са чисти като тези на Негово Величество, моя султан! — После се опита да смени темата: — Когато принц Селим седне на престола, около него ще има много везири, които да служат на държавата.
Падишахът не очакваше този обрат и за момент замлъкна, но не възрази.
— Съветите на онези, които ни служат, са до определен момент, Хюрем. Останалото зависи от седналия на престола. Ако в Дивана само се спомене, че султанът изпълнява, каквото му кажат, не може да се очаква нищо добро. Или ще му отнемат престола, или ще създадат огромни проблеми на държавата. Да не си забравила за Ибрахим паша?
Как можеше да забрави хърватския чакал? Ако беше оставила султана да се справи сам с него, кой знае още колко проблеми щеше да ѝ докара. Тя мълчеше, Сюлейман потърси погледа ѝ. Всеки път щом се споменеше за Ибрахим, тя имаше какво да каже. Султанът отпи и последната глътка шербет, останала на дъното на чашата. Ръцете му още трепереха.
— Затова ме е страх — продължи той. — Иначе Селим хан е мой син. След като Мустафа е вече в Рая, престолът ни е негово право. Така е справедливо. Но ако докара грижи на държавата, ако тя бъде повлечена към някое нещастие, както стана, когато прадядо ми Баязид Светкавицата не издържа на срама от пленничеството и посегна на живота си, тогава какво ще се случи?
Вече беше настъпил подходящият момент. Макар да знаеше, че това ще ядоса падишаха, тя реши още веднъж да пробва късмета си. Може би кошмарите, които Сюлейман сънуваше, и тревогите му по Селим бяха станали причина да прости на Баязид, кой знае.
— Решенията на господаря са над всичко. Една робиня няма право да го поучава. Но макар да се страхувам от гнева ви, бих искала да кажа какво мисля, защото, да пази Бог, не желая някой ден страховете ни да се сбъднат и синът ни Селим се окаже неспособен владетел, и да отговарям в отвъдното защо не съм ви предупредила.
— Хайде, кажи, Хюрем. Покажи ни път. Посочи коя посока води към благополучието, а аз да повярвам и да тръгна натам.
Хюрем докосна ръката на съпруга си.
— Бог обичаше двама от принцовете ни повече от нас. Бързо прибра при себе си и Мехмед, и Джихангир. Изпитахме горчива мъка. Но теб не остави без наследник. Имаш двама принцове, на които можеш да оставиш престола си…
Падишахът поиска да изреве от внезапната болка: „А Мустафа? Мустафа хан не беше ли наш принц, че не го споменаваш?“, но се отказа. Нужно ли беше да търси сметка от някаква жена за убития от родния си баща син?
— Ако имаш притеснения относно Селим, огледай се и виж, че съществува и Баязид хан! — продължи Хюрем. — Казват, че принцът ти Баязид е същият като Мехмед Завоевателя.
Сюлейман се изправи гневно.
— Селим е пияница, но е предан, а Баязид е смел, но е измамник. Ти сега искаш от мен да се откажа от верността и да избера лъжата. Ако Сюлейман приемаше измамата и предателството, тогава щеше ли да погуби Мустафа?
Вече нямаше връщане назад. Хюрем заговори с мек и ясен глас:
— И двамата са ни синове. Но аз ги познавам по-добре от падишаха. Защото ей тук дадох живот на потеклото на владетеля ми. — Хюрем бавно погали корема си с ръка. — Пет пъти за по девет месеца носих повереното ми от господаря. Зная, че няма друга жена в империята, която да е родила на някой падишах пет деца, четири от които синове. Знам всичко за децата си. Чувствам го. Разбирам го. Баязид е смел. Като теб мисли само за държавата. Като теб се притеснява за брат си. И глупостта, която извърши, е поради това.