Султан Сюлейман пусна ръцете ѝ и стана. Не повиши глас, но всяка негова дума беше остра и гневна.
— Каква ти глупост? Същият е като дядо си Селим хан. Тръгна да отнема престола от баща си още преди костите на моя Мустафа да бъдат положени в земята. При това, докато бях на война. Глупост ли наричаш това, че се опита да създаде един фалшив Мустафа и пусна слух, че престолонаследникът не е мъртъв, че започна да всява смут и тръгна към Истанбул, уж за да погаси раздорите? Изобщо ли не се замисляш какво можеше да стане, ако санджакбеят на Никополския санджак Дулкадироглу Мехмед паша не беше обезглавил навреме фалшивия Мустафа?
Ако падишахът разбереше, че „фалшивият Мустафа“ беше нейна идея и че Рюстем нае измамника, щеше да се срине и да получи удар. Но преди да умре, със сигурност щеше да ги помете, за да си отмъсти за принц Мустафа.
Ядосан, падишахът направи една-две крачки из стаята.
— Действително баща ми Селим хан въстана срещу своя баща, но аз, Сюлейман шах, толкова ли съм стар и безпомощен, колкото дядо ни Баязид, че синът ни да тръгне да ни сваля от престола?
Хюрем беше наясно, че гневът на падишаха е готов да прелее и това можеше да бъде нейният край.
Сюлейман изведнъж се обърна яростно. Решително протегна ръка към нея.
— Виж, Хюрем, мъжът, изцапал ръцете си с кръвта на своя син, би бил съсипан, дори и да е здрав като камък, бил той и падишах. Ако главата на принц Баязид хан все още стои на раменете му, това е от неописуемата скръб, която изживяваме. За да не се изцапа ръката ни с кръвта и на втори син. И затова този въпрос приключва тук. Ти върви и си почини. Болна си.
Да, болна беше.
От един месец насам често се гърчеше от спазми. Пък и вече нямаше смисъл да упорства. Шумолейки с полите си, тя се поклони.
— Синът е на двама ни, но ферманът е твой, султане.
Вярваше, че всичко ще се нареди, когато видеха сметката на онова прасе Лала Мустафа, което подстрекаваше Селим, и на онзи хърватски чакал, наречен Соколович.
Първо тя трябваше да оздравее. Да се отърве от болките, които я изгаряха отвътре.
Но Хюрем не можа да се спаси от тях. Вместо да се успокояват, те се засилваха още повече с всеки изминал ден. Усещаше как кръвта се отдръпва от вените ѝ. И церовете на лечителите не помогнаха. Нито този, който ѝ даваше да пие новата прислужничка. Горчеше като отрова.
Един ден Хюрем посочи момичето на Мерзука и прошепна:
— Коя е тя? От няколко месеца насам я виждам.
Макар болестта на господарката ѝ да я беше съсипала от скръб, Мерзука се усмихна добронамерено:
— Ааа… Дошла е, докато сме били в двореца в Одрин.
— Знаеш ли откъде е?
— Била хърватка.
Изведнъж в безжизнените очи на Хюрем се появи искра.
— Хърватка ли?
— Да, докато Мехмет паша Соколович бил бейлербей на Румелия, тя му служела. После я пратили в Одрин. А когато ние отидохме там, ни я дадоха, за да ни помага. Много способно момиче.
Хюрем не беше чула останалото след Соколович. Служела на него, а? От гнездото на скорпионите…
Отрова! Тази дума я прониза. Съмнението я накара дори да забрави спазмите, които я караха да се гърчи от болка.
Възможно ли беше да се добере до нея! И защо да не може. Както змията в хамама, така и момичето, по същия начин. Хюрем не се ли опитваше да направи същото? И други се бяха досетили за коварствата, за които бе мислила и тя.
— Извикай ми Джафер — заповяда тихичко Хюрем.
Евнухът влезе и не можа да сдържи мъката при вида на господарката си, която бавно гаснеше.
— Стига си хленчил — каза строго Хюрем. — Няма ли новини?
Джафер наведе глава.
— Не чу ли въпроса ми? Няма ли новини?
— Има — прошепна Джафер с глас, който почти не се чуваше.
По мълчанието му Хюрем разбра. Планът на куция ѝ зет този път се бе провалил.
— Хванали ли са го?
Джафер се срамуваше да я погледне и само кимна с глава.
— Обезглавили са го. Пазачите го намерили в една торба до стената. Веднага го познах. Лицето му беше зелено. А в торбата имало и едно шишенце. Било празно.
Значи пратеникът на смъртта бе станал жертва на отровата, която пренасяше. Очевидно го бяха измъчвали, за да говори, а преди да го обезглавят, го бяха накарали да изпие съдържанието на шишето.