I
Няколко неспокойни сенки се откроиха сред дърветата. Те принадлежаха на десетина мъже със страховити лица, които вървяха приведени под леещия се като из ведро дъжд, спираха често, ослушваха се и после пак продължаваха. Заради бурята гората бе потънала в мрак, по-тъмен от нощния. Беше невъзможно мъжете да бъдат забелязани, ако не бяха издайническите проблясъци от студената стомана на сабите им. Бяха тръгнали в това лошо време, за да изпълнят задача, не по-малко ужасяваща от самите тях.
До мястото на засадата имаше още много. Вървяха от часове. От една страна, дъждът, а от друга — водата, изсипваща се върху тях сякаш през улуци от листата на огромните дъбове, ги бяха измокрили до кости.
Водачът вдигна ръка и всички се спотаиха и се заковаха на място. Десет чифта уши се заслушаха в ритмичния шум от дъжда. Десет чифта очи се взираха зорко, за да успеят да видят нещо отвъд дъждовната пелена. Нямаше никого. Нямаше нищо.
Гората беше като мъртва. Дори елените и зайците очевидно си бяха намерили място, където да се скрият. Кървава работа очакваше десетте чифта очи. Топлината на една пълна с бляскави златни жълтици кесия така или иначе щеше да ги сгрее всичките.
Вдигнатата ръка беше свалена и десетте сенки продължиха напред с извадени саби, сякаш готови всеки момент да промушат някого в корема. Същото стори и един силует, който ги следваше няколко метра по-назад.
Когато стигнаха до малкото открито място, където дърветата се разреждаха, вече бяха доста изморени. Силуетът, който вървеше подире им, се скри зад едно дърво. Трябваше да се пази от това, което предстоеше, не трябваше да се приближава прекалено.
Мъжете се отпуснаха тежко върху мократа земя, за да си поемат въздух. Пелерините, с които се пазеха от дъжда, бяха залепнали по тях. Един от мъжете, чието лице не можеше да се различи под качулката, тихо промърмори:
— По дяволите! Това чудо започна да тежи като труп на гяурин. Ако не свалим пелерините, ще ни е трудно да размахваме саби.
Малко по-нататък друг мъж, който беше легнал на земята по корем, дръпна качулката от главата си.
— Обаче ще е лесно да натъпчем жълтиците в джобовете! — каза, като се опита да потисне коварния кикот с ръка и да изтрие стичащата се по лицето му вода.
— Абе в такова време дори и дяволът не излиза. Ако ме питате, напразно се бъхтим. Другите едва ли са такива будали като нас. Със сигурност са се подслонили в някой хан. Хъркат си в топлите легла и чакат да съмне — заговори друг силует в тъмнината.
— Кой знае, сигурно са се подредили пред огнището и се наливат с вино мръсниците, а?
Мъжът, който преди малко бе вдигнал ръка и бе дал заповед за спиране, се изправи ядосано от мястото, където беше седнал.
— Какъв ти хан, какво ти вино бълнувате непрекъснато, мамини синчета такива! Щом хората на Хюрем получат заповед, не ги интересуват дъжд и кал. Стига сте хленчили като жени, а тръгвайте. До мястото на засадата остана малко.
Чу се недоволно сумтене. Деветимата души отново се раздвижиха. Не след дълго поройният дъжд ги скри от поглед.
Началникът им беше изостанал и те се спряха да го изчакат. Мъж, загърнат в кожена пелерина, чиито поли се влачеха по земята, се оплакваше, опитвайки се да изтръска водата, стичаща се по него:
— Такова чудо, сякаш небето се е пробило!
— Нека! Да отмие кръвта, която ще пролеем!
Мъжът с кожената пелерина настръхна.
— Кръвта ще се отмие, но труповете ще останат. Всички ще разпознаят хората на Хюрем. Ами твоите? Провери ли дали по тях няма нещо, което да ни издаде?
— Не се притеснявай, моите хора са чисти.
Водачът на засадата млъкна. Засмя се на думите си. Чисти, а? Как да не се спукаш от смях! Всичко можеше да е чисто на този свят, само не и неговите хора.
Другият отново се обади:
— Ти все пак внимавай. Не забравяй уговорката. От нашите хора ранен да не остава. Щом някой падне и не стане, не го подминавай, защото така или иначе ще умре. Довърши го!
— Ако съм жив, разбира се — отвърна водачът. — Ами ако аз бъда ранен, кой ще ме довърши? Ти ли?
Мъжът с кожената пелерина се направи, че не чува.
— Твоите хора все още ли не забелязват, че ви следвам?
— Няма и да забележат — намръщи се водачът. — Дори и гащите им са прогизнали от дъжда. Всички мислят как да приключат по-бързо с тези типове и да се подслонят на някое сухо и топло място. Никой и не помисля да се обърне и да погледне назад. — Замълча за миг, после продължи: — Освен това ти си този, който иска да върви след нас. Ние щяхме да свършим работата, да намерим каквото искаш, и да ти го предадем. А ти нямаше да си принуден да търпиш тази гадост.