Мъжът с кожената пелерина, който през цялото време следеше отблизо събитията, каза:
— Остави приказките! Хората се сражават по-добре от вас. Ако не бях се намесил навреме, засадата щеше да се провали. Претърси ги добре. У някого трябва да има лилава кесия.
Докато водачът претърсваше дрехите на конниците, той обиколи всички тела. От време на време се навеждаше и проверяваше дали дишат.
— У тези няма никаква кесия! — притеснено каза водачът.
— Как така няма? Трябва да има. Провери отново. Да не са я хвърлили някъде по земята? Сигурно са я скрили добре. — Гласът му издаваше паника.
И второто претърсване не даде резултат. Той самият се включи в третото. Дори съблече напълно телата, за да провери дали няма нещо завързано по тях — но уви.
Изведнъж извика ядосано:
— По дяволите! Това е капан.
— Капан ли?
— Да, капан! Тези типове са били пожертвани. Нарочно ни оставиха да разберем пътя, по който ще минат. Докато ние правим засади и се занимаваме с тези, кесията пътува по друг път за мястото, където трябва да стигне. Както разбираш, попаднахме в капана на Хюрем султан. И дявола ще измами тази московска[3] негодница!
— Значи казваш, че хората ми измряха напразно?
Мъжът с кожената пелерина се обърна ядосано:
— Трима от тях са все още живи. Издърпах ги под онова дърво. Върви ги довърши.
Сабята на водача прекрати живота на тримата мъже, които и без това вече бяха с единия крак в гроба. Щом приключи и се обърна, чу онова злощастно свистене, обаче беше прекалено късно. Първата стрела се заби в корема му. Мъжът погледна с ужас червеното петно, което бързо се увеличаваше. Втора стрела го откъсна от живота. Стрелецът разбра, че няма нужда от трета, и промърмори:
— Дяволът да вземе душата ти! Новината от московчанката Хюрем вече е стигнала където трябва.
Двамата вестоносци, целите облечени в черно, пришпориха изморените си коне към дворцовата порта с големите горящи факли. Яздеха бързо, а подковите чаткаха по мокрия паваж. Кипарисите от двете страни на пътя изглеждаха като войници на пост. Дъждът бе валял цял ден и беше образувал големи локви. Гривите на конете, влажни от потта, се развяваха на вятъра и току шибваха лицата на ездачите. Разплисквайки водата от локвите, препускащите животни се устремиха към портата на вътрешния двор, от двете страни на която се извисяваха кули. Единият от ездачите вдигна ръка, сякаш размахваше сабя срещу врага, и с краищата на юздите шибна жребеца от двете страни, за да го пришпори.
— Сторете път! Отдръпнете се! Дайте път на вестоносците на Хюрем султан!
В настъпващата привечер камъните по калдъръма сякаш се раздвижиха от припрените и забързани стъпки. Стражите на двореца се разтичаха и преградиха с копия пътя на пристигащите. Сабите им бяха в готовност, а няколко войници с пушки ги държаха на прицел. Струпването на войниците не смути ни най-малко двамата конници и те не намалиха скоростта си. Животните с протегнати вратове се устремиха право към тълпата.
— Сторете път на вестоносците на Хюрем султан! — Викът на единия от ездачите отново екна като гръмотевица.
Обърканите караули стреснато се разбягаха напосоки, а двата коня — единият червен, а другият светлосив — прелетяха през портата като вятър и се озоваха в двора. Искрите, които подковите образуваха по камъните, блещукаха като светулки. Сега вече войниците тичаха, за да озаптят конете, от чиито ноздри излизаше горещо, шумно пръхтене. Изплашен от навалицата и виковете, светлосивият кон изведнъж се изправи на задните си крака, ритайки с предните във въздуха. Последва го и червеният кон, а цвиленето му отекна в двора.
Четирима коняри хванаха юздите и се опитаха да успокоят животните, а двамата вестоносци, целите потънали в прах и кал, с ловки движения се прехвърлиха през седлата и слязоха точно пред портата, носеща туграта[4] на султан Мехмед хан Завоевателя. Пажовете веднага им поднесоха стомни с прясна вода и метални тасове, с които да се измият и освежат.
Чауш-башията[5], който беше свикнал вечер дворецът да потъва в дълбока тишина и нищо да не нарушава тишината и спокойствието, изскочи от поста си при вратата с двете островърхи кули, която разделяше площада и втория двор, и извика:
— Що за невъзпитание е това! Не знаете ли, че не може да се влиза в двореца, сякаш нахлувате в конюшня?
Един от конниците бръкна в пазвата си и вдигна над главата си копринена кесия в лилав цвят. Щом я видя, чауш-башията веднага осъзна за какво става въпрос. Гласът на втория конник отекна сред дворцовите стени:
3
4