На Джафер вече му писваше.
— Добре, обаче кесията е празна.
Другият мъж в черно гледаше към него с поглед, от който прехвърчаха искри. И Джафер беше обърнал към него очите си, които светеха като сребърни монети в мрака. Ясно беше защо го наричаха Мълнията. Докато Джафер си мислеше как от очите на мъжа хвърчаха пламъци, по лицето му се разля широка усмивка.
— Къде се е видяло на великия везир да се изпрати празна кесия?
Отсамният се намеси, като се хилеше:
— Ти си знаел какво да сложиш в кесията, ага.
Едва тогава Джафер разбра шифъра на Хюрем султан.
Отрова — помисли си той. Думите „отново смърт, отново гибел“ подпалиха гънките на мозъка му. Ръцете му се вледениха. Значи всичко започваше отначало.
Двамата мъже в тъмни одежди, дошли от Одрин, се завърнаха обратно още преди нощта да бе вдигнала покривалото си от Истанбул.
Джафер веднага се зае с изпълнението на злощастната си задача.
Вървеше по пътеките на двореца в нощния мрак, спотайваше се покрай стените в тъмнината под стрехите. Беше скрил дори и главата си в черната пелерина, с която се беше загърнал. Вече не се виждаше даже бялото на очите му. В този момент той беше хитър като лисица, коварен като скорпион, смъртоносен като вълк. От време на време спираше, облягаше гръб на някоя стена и слухтеше в тъмнината. От външния двор се долавяха гласовете на еничарите, а от един отворен прозорец на харема, през който се процеждаше слаба светлина, се носеше тихото бърборене на две жени, което той не можеше да разбере.
Щом се увери, че е безопасно, отново тръгна напред с потайни крачки и пак се спря. Трябваше незабелязано да предаде поверената му кесия на великия везир Рюстем паша, куция зет на Хюрем султан, съпруг на единствената дъщеря на султан Сюлейман — Михримах султан. Никой не биваше да вижда този призрак, облечен в черно. Никой не трябваше да знае, че той носи смърт в люляковата копринена кесия, която беше пуснал в бездънния джоб на шалварите си. В малкото шишенце в кесията имаше отрова от четиридесет змии, достатъчна, за да убие цял полк.
Чий ли живот беше на прицел? Забрави! — каза си Джафер ага.
Беше научил, че в двореца най-опасното нещо е любопитството. Беше оживял досега, защото не се интересуваше, или по-точно — защото не издаваше интереса си.
— Който знае малко, живее дълго — казваше на неопитните прислужници.
Джафер ага знаеше много, но на мига го забравяше.
Премина външната стена, обграждаща двореца, през един таен проход и се впусна в непрогледния мрак с неочаквана за огромното му тяло бързина. Беше сигурен, че не издава никакъв шум, но звукът от собствените му стъпки му се струваше като биене на тъпан.
— По дяволите — измърмори.
Всичките му нерви бяха опънати като пружина. Беше готов да се нахвърли, да удря и да разкъсва.
В мрака на беззвездната нощ тръгна към разнебитената карета, чакаща в горичката малко по-нататък. Няколко колари знаеха, че през нощта се намираха хора, които тайно излизаха от харема, затова стояха тук и се надяваха съдбата да ги възнагради с някой и друг по-голям бакшиш. За късмет тази нощ се виждаше само една кола. Приглушената светлина от фенера на вратата на каретата ту проблясваше, ту изчезваше от полюшването на клоните на околните дървета. Джафер ага се спотаи под едно дърво и няколко минути дебна дали някой не върви по петите му. Щом се увери, че никой не го следи, се приближи към малката кола, теглена от два коня, чийто водач седеше на капрата. Докато отваряше тихо вратата и се настаняваше вътре, каза приглушено:
— Карай само направо. Ще ти кажа къде ще спреш.
— Още един женкар от харема — въздъхна коларят и подръпна юздите. Двата коня потеглиха с мързеливи сънени крачки.
Щом колата потегли, Джафер отново провери дали шишенцето беше в джоба му. Побиха го тръпки. Смъртта беше там, на мястото си. Докато колата напредваше бавно, друсайки се, той си мислеше колко мрази отровите. Мисълта за смърт чрез отравяне винаги го ужасяваше. Затова постоянно гледаше да стои настрана от такива убийства. Смъртта трябваше да е доблестна и за умиращия, и за убиеца. Трябваше да дойде насреща, в очите на човек. Извади изпод пелерината огромните си ръце, на които вечно не можеше да намери място. Всяка от тях беше като хлъзгавото въже на главния палач. Стиснеха ли нечий врат тези ръце, нямаше спасение. Джафер добре познаваше звука от счупването на човешкия врат. Както и усещането как бездиханното тяло изведнъж се свличаше като празен чувал. Вече беше загубил броя на хората, срещнали смъртта си в неговите ръце.