— Тихо — изсъска Анджела. Барманът, който Джерасмин нарече Клауд се връщаше с три халби бира. Той ги постави внимателно пред нас, за да не разпръсне пяната.
— Наздраве, приятели — каза той с дрезгав глас. Джерасмин плати, облегна се непринудено на барплота и го повика с пръст. Клауд хвърли поглед към двамата посетители на другия край, след което се приближи.
— Ще ти задам няколко въпроса, Клауд. Ако отговориш правилно на последния, получаваш десетачка.
Клауд се разсмя и червендалестото му лице цъфна.
— Давай, приятел. Да чуем въпросите.
— Първият е за ориентация. На какво разстояние сме от „Ристър Лейн“?
Клауд разпери тлъстите си пръсти.
— Стотина метра надолу по улицата към реката.
— Добре — Джерасмин отпи глътка бира и продължи. Анджела следеше разговора напрегнато, забравила напълно за своята бира. — Слушай следващия — рече Джерасмин. — Чувал ли си някога за човек на име Този Който Не Ходи?
Клауд се изцъкли. Ръцете му се впиха в ръба на барплота. Завладя ме странното злокобно усещане, че някаква ужасна сила или ум се мъчи да ни види, ала не може. Сякаш се бори с невидима бариера, блъска се в нея гневно, мъчи се да надзърне в това, което е вътре.
— Виж какво, приятелче — изговори почти задъхан от ужас барманът. — Не искам да си имам неприятности. Защо не заведеш приятелите си някъде другаде?
Джерасмин сведе поглед към банкнотите. В растящото си нетърпение, изпитах желание да сграбча нахалника за шията и да измъкна истината от него. Но Джерасмин остана абсолютно спокоен и небрежно размаха парите под носа на бармана.
— Та не разбрах, чувал ли си името? — повтори безгрижно той.
Клауд облиза устни, без да отделя очи от парите.
— Да.
— Ето го и най-важния въпрос — проговори с мек глас Джерасмин. — Отговориш ли, парите са твои.
— Първо да го чуя.
— Има един търговец на „Ристър Лейн“. Т. Недрос. Има ли в магазина му вход към… — Джерасмин се поколеба. После на лицето му се изписа решителност — … подземията?
Клауд задиша тежко, без да отговаря. Очите му обходиха кръчмата, на лицето му се изписа страх и алчност. Той погледна отново парите.
— Аз не… — поде барманът.
— Десет лири, — прекъсна го Джерасмин — са десет лири.
— Абе така си е — изхриптя Клауд. — Входът е в магазинът на Недрос. Не съм абсолютно сигурен. Запомнете това — той сграбчи парите и продължи грубо: — Най-добре е да си вървите.
Джерасмин се усмихна и ни даде знак да го последваме с Анджела. На излизане се обърнах. Клауд продължаваше да се блещи в парите. Бедният, помислих си аз. Ще има да се озърта за нож в гърба през следващите години.
Анджела вдигна глава към покритото с тъмни облаци небе. Макар че беше още ранен следобед вече притъмняваше, сякаш наближава нощ. Постояхме малко, да се проветрим от душната атмосфера в кръчмата. Първа се обади Анджела.
— Слушайте, вие двамата. От сега нататък ще съм с вас, където и да отидете.
— Не ставай глупава — рече Джерасмин.
— Говоря напълно сериозно.
— Предстои ни да се срещнем с неща, дето не всеки мъж би могъл да понесе — намесих се аз. — Камо ли жена.
— Забравяте, мистър Марлоу, — отвърна тя с твърд глас — че баща ми беше убит в Индия, заради това което става сега. Имам право да участвам в това дело и участието за мен е въпрос на чест. Жена или не, баща ми беше убит от Този Който Не Ходи.
— Мястото май не е много подходящо за спор — рекох аз като хвърлих поглед към кръчмата, от която бяхме излезли току-що. Двамата посетители ни следяха с любопитство през прозореца.
— Прав сте — съгласи се Джерасмин. — Да намерим някое по-закътано място, докато се стъмни. След това ще направим опит да влезем в магазина на Недрос.
— И аз ще дойда с вас — каза Анджела.
Наехме стая в близкия хотел, където прекарахме остатъка от следобеда в игра на карти. Говорехме малко. Небето зад отдавна немития прозорец ставаше все по-мрачно, от реката се носеха тъжните свирки на шлеповете.
Към шест часа слязох да потърся нещо за хапване и да купя последните вестници. Още с първия поглед към заглавията гърлото ми пресъхна, а стомахът ми се сви. Изтичах обратно, напълно забравил за храната и хвърлих развълнувано вестниците на моите другари.
— Продължава се — беше всичко, което успях да промълвя.
Те ме погледнаха уплашено и се наведоха над вестниците. Огромно заглавие „Масово клане“ се мъдреше над статията за инцидента в хотела. Ала най-потресаваща бе новината за убийството на сър Гай Фолвершам, министър на финансите, днес по обед, в неговата къща извън града. Намерили са го разкъсан на парчета, в огромния гараж за осем коли, до къщата. Отдолу имаше разказ на градинаря, който видял нещо да лети над полето, което приличало на „гигантска сянка“, както пишеше там.