Ужас бе изписан на лицето на Анджела. Прегърнах я и тя извърна очи от проснатия на земята труп. Заобиколихме внимателно вече мъртвия господин Т. Недрос и влязохме в стаята зад него.
Мебелировката бе доста оскъдна — легло, маса, стол и умивалник, зад параван с японски мотиви. На стената светеше зелен абажур. Вероятно това бе сигналната лампа. В дъното имаше масивна желязна врата, цялата обкована с пирони.
Джерасмин ни погледна развълнувано.
— Изглежда оттук се влиза. От сега нататък трябва да си отваряме очите на четири.
Приближих се и натиснах масивната дръжка. Вратата безшумно се отвори. Стълбите чезнеха надолу в мрака. Някъде далеч на дъното мъждукаше бледа светлинка.
Извърнах се към Анджела.
— Мислиш ли, че ще издържиш?
— Разбира се — кимна тя. — Ръцете и трепереха видимо. — Да тръгваме.
— Заслизах пръв, а сърцето ми блъскаше като парен чук. Обгърнаха ни мрак и ужас.
Стълбата беше тясна и стръмна, та се наложи да слизаме обърнати на една страна. Опитвахме се да се спускаме колкото се може по-безшумно, стиснали револвери в ръце. Светлината растеше и се приближаваше страшно бавно. Сякаш бяха изминали часове от началото на спускането. Краката ми започнаха да треперят. Не след дълго Анджела се препъна и падна върху мен. Успях да се обърна навреме и да я подхвана, преди да се изтърколи надолу в бездната. Тя остана вкопчена в мен няколко минути като дишаше тежко. След това произнесе бавно:
— Добре съм вече. Да продължаваме.
Бяхме като ония герои от античните легенди, дето дръзвали да слязат в ада, само дето не бяхме никакви герои. Бяхме уплашени, дори Джерасмин вече бе поизгубил от предишната си самоувереност след схватката в хотела. Не знаехме какво ни чака там долу. Едно обаче, бе сигурно. Непоносимата воня на онези неща изпълваше въздуха.
Източникът на светлина се оказа малка синя лампа на стената в основата на стълбите. Обърнах се към останалите и прошепнах:
— На дъното сме. Оттук започва някакъв тунел.
— Чакай малко да си поемем дъх — отвърна Джерасмин. Кимнах и помогнах на Анджела да слезе до мен. Тя се облегна на рамото ми. Огледахме коридора, по който ни предстоеше да минем и от който лъхаше вече добре познатата ни миризма на разложена и преродена плът.
Коридорът се простираше в далечината, осветяван на равни интервали от сините лампи. Бяха като блестящите гирлянди на уличното осветление. Коридорът изглеждаше безкраен. Сякаш свършваше в царството на сенките.
Джерасмин и Анджела дадоха знак, че са готови. Поехме. Сините лампи една след друга оставаха зад нас. Най-сетне Джерасмин прошепна:
— Погледни там, Марлоу! Коридорът свършва!
Изглежда бяхме навлезли в задънен ход, прокаран за да обърква случайно попадналите. Но как бе възможно това? Никъде по пътя не срещнахме напречни коридори.
— Не — заявих аз. — Трябва да има врата.
Ускорих крачка, инстинктивно усещайки, че време за губене няма. Намирахме се дълбоко под земята, над нас бе Лондон, където в този момент вероятно се разиграваха все по-ужасни събития. Бяхме в крепостта на Този Който Не Ходи и макар че полето на Джерасмин ни защищаваше, знаех че сме само на косъм от смъртта.
Коридорът не завършваше с врата. В последният миг той завиваше рязко надясно и само няколко крачки по-натам наляво. Завих зад ъгъла и внезапно се притиснах към стената. Джерасмин и Анджела ме следваха по петите. Коридорът пред нас бе облян в светлина, която излизаше от една широко разтворена врата. В стаята боботеше някакъв глас, който ми се стори познат.
— Добре де, старче, — нареждаше гласът — и какво ще спечелиш като му се опънеш? Най-много да видиш речното дъно.
Друг, по-дълбок глас отвърна нещо, което не можах да чуя.
— Това е гласът на човека с черната превръзка — прошепнах на моите двама приятели. — Спомняте ли си, оня който ми предаде посланието на Този Който Не Ходи.
— Сам ли е там? — запита Джерасмин.
— Чува се още един глас. Това сигурно е охранителният пост.
— Ще трябва да ги нападнем — рече Джерасмин.
Кимнах. — Анджела, ти остани тук докато те повикаме. — Вдигнах ръка за да прекъсна възраженията и. — Готов ли си?
Джерасмин каза че е готов. Ала изглежда все още се колебаеше. Зад ъгъла без съмнение ни дебнеше смъртта. Самата мисъл за това бе в състояние да ме парализира. Поех дълбоко въздух, измъкнах пищова, стиснах го с потните си длани и се втурнах по коридора. Джерасмин ме последва.
Веднага след като свърнахме зад завоя се разнесе тревожния звън на алармата. Изругах, че не съм се сетил по-рано. А до вратата имаше поне трийсет крачки! Почти ги бяхме преполовили, когато алармата внезапно замлъкна. Така или иначе, имаха достатъчно време да се подготвят. Хвърлих се през вратата и се претърколих, едновременно натискайки спусъка. Приклекнали зад масивното бюро, двамата мъже отвърнаха на огъня. Единият беше мъжът с черната превръзка, който мигновено ме разпозна и избухна в истеричен смях. Явно беше уверен, че сме паднали в капана. Другият, мургав мъж с мустаци и златисти обици стреляше по нас с една ръка. С другата трескаво натискаше копчето на алармата.