Само в миг помещението се изпълни с пукотевица и дим. Прицелих се и гръмнах. Ръката на мургавия се обля в кръв. Алармата престана да звъни. Той подскочи назад и в този миг Джерасмин го простреля в главата.
Мъжът с превръзката изпищя и захвърли уплашено своя пистолет.
— Не ме убивайте — закърши се той. — Дайте ми последен шанс. — Той бавно вдигна ръце над главата, ала аз забелязах, че единственото му око се върти диво във всички посоки. Очевидно слушаше нечии нареждания…
От стаята се излизаше в поне половин дузина коридори, които водеха във всички посоки. По някой от тях, знаех, щяха да се появят и нашите убийци. Джерасмин се хвърли напред и опря дулото на пистолета в шията на едноокия.
— Започвай да говориш — прошепна със стиснати зъби той. — Веднага. Иначе приятелчетата, дето ги повика на помощ ще те заварят изстинал.
— Не зная много, ваша чест — захленчи едноокият. — Кълна се в живота на Исус, нищо не зная, ваша чест.
Джерасмин притисна по-силно дулото.
— Следващото нападение. Кога ще бъде? Коя е следващата жертва?
Мъжът се гърчеше, опрян в стената.
— Моля ви, ваша чест… — окото му блестеше диво.
— Казвай! — изръмжа страшно Джерасмин. От коридора повя тежка, застояла миризма. Не миризмата на чудовищата. Лъхаше на влага, на река. Вероятно този коридор излизаше на Темза. Запомних за всеки случай разположението му и се обърнах към Джерасмин и едноокият, който продължаваше да фъфли уплашено. В далечината, от друг коридор се чуха бързо приближаващи се стъпки. Разполагахме със съвсем малко време.
— Ще те застрелям преди да стигнат тук — шепнеше разгневеният Джерасмин. — Казвай! Следващото нападение!
— Утре… — изхриптя мъжът. — Мисля, че ще бъде утре, ваша чест…
— Искам да знам със сигурност.
— Така е — почти изкрещя едноокият. — Не стреляйте, ваша чест, сигурен съм. Самият капитан Безаров ми го каза, само преди час.
— По кое време?
— В десет часа сутринта.
— Къде?
— На „Даунинг стрийт“ десет.
— Мили Боже! — изкрещях аз. — Премиер министъра!
— Това искахме да узнаем — каза Джерасмин. — Повикай Анджела.
Съвсем я бях забравил. Върнах се в коридора и тихичко я повиках. Внезапно замръзнах. Тунелът беше изпълнен с онази отвратителна миризма, част от пода липсваше.
Приклекнах и в тъмнината видях надолу да се губи тясна желязна стълба. Усетих че ми се гади от зловонието, което лъхаше отдолу. Анджела беше изчезнала! В мен се надигна страх. Заслизах надолу по стълбите, но в този миг чух Джерасмин да ме вика.
— Марлоу! Идват!
— Анджела е изчезнала! — извиках аз. — Тя…
Останалото потъна в канонада от изстрели. Изправих се разкъсван от желанието да се втурна в две противоположни посоки. Анджела, прекрасната, крехка девойка бе изчезнала в мрака, отвлечена от вонящите чудовища. Някой бе наблюдавал коридора, не мислено, а наистина. Нещо се бе надигнало ненадейно от тъмата за да сграбчи Анджела…
От малката стая продължаваха да кънтят изстрели. Изведнъж чух сподавения вик на Джерасмин:
— Марлоу!
Изтичах обратно. Мъжът с черната превръзка беше изчезнал. Залегнал зад бюрото, Джерасмин стреляше към коридора. Ответните изстрели кънтяха из стаята, десетки куршуми се забиваха в стената. Претърколих се на пода и залегнах до него.
— Трябва да предупредим на всяка цена премиер-министъра — зашепна възбудено Джерасмин. — Да се връщаме обратно.
Посочих вратата зад нас.
— Мирише ли ти оттам на река или това е моето болно въображение?
— Мирише ми — отвърна той със стиснати зъби. Трябва да се доберем до нея. Твърде уморен съм за да опитаме прехвърляне през пространството.
От насрещния коридор стрелбата беше спряла. Но се чуваха тихи стъпки. все по-близо и по-близо… Джерасмин ме дръпна за ръкава, преви се на две и се втурна по задния коридор.
Във въздуха около нас свистяха куршуми, но не след дълго ни обгърна пълен мрак и ние продължихме безпрепятствено. От време на време се извръщахме и стреляхме, за да държим преследвачите на разстояние. Най-накрая се блъснахме в поредната желязна врата. Въздухът беше влажен, мирисът на река се прецеждаше през металната решетка на вратата.