Отново този ужасен смях.
За да се добере до мен, той си бе затворил очите пред провала на атаката и бе оставил Безаров да умре. Изпълнил бе дълга на инспектор Ром и бе спасил премиер-министъра. И после бе освободил своите подчинени. Само аз и той присъствахме на последните думи, които бе прошепнал Безаров. После ме бе прехвърлил тук, в подземията, за да се разправи безпрепятствено с мен. Един внимателно обмислен, грижливо подготвен и перфектно изпълнен план, чийто успешен край вече не бе далеч.
Мислите в главата ми ускориха своя бяг. Накъде ще поема сега? Париж, Берлин, Америка, където и да е. Стъпка по стъпка. Накъдето посочат с ръка „върховните“.
А къде бяха самите те? Сякаш някаква огромна невидима ръка сви в шепата си мозъка ми. Господарите бяха в Русия, на Изток. Ала жадуваха целия свят да е техен. Били сме слепци, да не го виждаме.
Бяхме съвсем сами в подземията, а до избухването на бомбата оставаха само два дни. Инспектор Ром би могъл да умре като герой, нали? Започнах все по-трудна да разбирам мислите му… премиер-министърът пощаден, за да умра аз… и някаква ужасна, бездънна ненавист в Този Който Не Ходи, океани от зло. Нещо за отмъщение, лично…
Събуди се, Марлоу!
Отворих очи. Стаята, в която се намирах по нищо не се отличаваше от онази, в която двамата с Джерасмин бяхме нападнали човека с превръзката. Пред очите ми плуваше тялото на инспектор Ром, очите му бяха вперени в моите. Но… но… мили Боже… той нямаше крака!
От кръста надолу нямаше нищо — само празно пространство! Панталоните, чорапите и обувките се въргаляха на пода. Ужасното видение се поклащаше ухилено пред мен. В ръцете си Този Който Не Ходи стискаше огромен пистолет.
— А сега, Марлоу, — каза той с равен глас — искам да ти кажа, че ти остават само още трийсетина секунди живот. — Говореше почти нежно. — А ти така си се втрещил в краката ми — той се изсмя при тия думи. — Мисълта, Марлоу. Силата на ума. Живот там, където го няма. Инспектор Ром ходеше с краката на мисълта.
На мисълта… отчаяно търсех някакъв отговор. Почувствах, че в главата ми се промъква друг глас, сякаш се мъчи да разчупи някаква стена. Усещах тежестта на пистолета в джоба си. Този Който Не Ходи бе увереч, че не ще мога да го използвам. Бих ли могъл наистина? Ако гласът… ако гласът…
— Трийсет секунди, мистър Марлоу — започвам да броя.
Лицето ми беше обляно в пот. Гласът… гласът идваше все по-близо, в компания на други древни гласове, като вятър който свири край опустелите храмове по заснежените планински върхове. Към мен летяха душите на хора, които са се докосвали до свещеното, божественото, повикани от оня първи глас за да ми помогнат. Ако само знаех как да им отворя вратата. Но как? И кой ги бе призовал, щом не бях аз?
— Двайсет секунди. Приготви се, Марлоу. Моли се на своя Бог, който не съществува — той се изсмя и дръпна петлето на пистолета. — За мен ще бъде удоволствие да те застрелям, Марлоу. Достатъчно ми попречи…
Ела! Ела! — из хиляди антични страни някой зовеше силата. Силата и животът… които се надигаха, бореха… някой разчупваше тази страшна преграда…
— Петнайсет секунди, Марлоу.
Идвам… мъча се… идвам… назови ме по име…
„Не мога“ — помислих си обезумял. „Не зная нищо за тези неща. Не познавам тези сили.“
— Десет секунди.
Трябва да ме назовеш по име.
„Не мога.“
Чуваш ли ме?
„Да.“
Повикай ме по име. То е в теб. Просто си уплашен.
„Да, така е.“
Не слушай страха си. Мисли за мен… мисли за мен… кой съм аз? Застинал в този миг от вечността, целият в очакване. Повикай ме… в мен са душите на милиони добри хора… аз съм с теб… повикай ме — продължаваше отчаяно да нарежда гласът.
— Пет секунди. Сбогом, мистър Марлоу — изсмя се Този Който Не Ходи.
Пръстът му натисна спусъка.
„Не… не…“ — хвърчаха мислите ми. „Не…“ — зачаках куршума и в този миг взривих стената от страх и мислите ми станаха ясни „… разбира се… как не се сетих по-рано… това е…“
— Джерасмин! — изкрещях аз и се хвърлих напред.
Този Който Не Ходи се облещи и изруга:
— Глупак! Джерасмин е мър…
Но не беше. Аз бях извикал името му, бях го призовал и той стоеше насред стаята, пребледнял, полюшващ се, с ръка насочена към Този Който Не Ходи, а от гърдите му се стичаше кръв. Устните му бяха здраво стиснати, очите затворени, а лицето излъчваше някаква неземна светлина.