В този миг Този Който Не Ходи се извърна и започна да стреля по него. Като обезумял. Видението изчезна като магичен облак така внезапно, както се бе появило. Ала аз вече бях измъкнал пистолета. Прицелих се, кипящ от омраза и натиснах спусъка. Жадувах да разкъсам с изстрелите си това безного чудовище. Когато димът се разнесе и грохотът от стрелбата отзвуча аз се наведох над него. Знаех, че никога не ще зърна истинското му лице. Защото лицето на инспектор Ром не бе неговото лице.
Главата му бе откъсната.
В главата ми отново задуха вятърът, който отнасяше със себе си безчислените духове — обратно в техния храм на покрива на света, при древните книги пълни с божествени истини, мъдрост и светлина. Сред тях чувах и познатия глас на Джерасмин, който се връщаше в мистичното царство на мъртвите с последно сбогом. Той ми бе дал силата да го повикам, беше отворил вратата към древното познание.
Погледнах часовника. Беше десет и половина. После бавно поех из подземията. Не след дълго открих бомбата и разкъсах кабела, който я свързваше с часовниковия механизъм. Малко по-късно открих и Анджела, упоена и захвърлена в една тъмница, встрани от главния коридор. Изглежда Този Който Не Ходи я бе забравил в яростното си желание да се добере до мен. Без да губя нито миг я понесох нагоре по стълбите и през магазина на Т. Недрос излязохме на огряната от слънце улица. Зад гърба си чувах ужасените и отчаяни писъци на внезапно осиротелите лакеи на страшното чудовище. Техният господар бе мъртъв и аз се надявах, че поне следващите десет хиляди години не ще има кой да ги призове.
Вестниците, разбира се, описаха цялата история. Не с нашите имена — аз не исках, а и правителството ме подкрепи. Трупът на инспектор Ром — истинският инспектор Ром, е бил намерен същия следобед в неговия собствен гардероб. Що се отнася до подземията — те бяха подпалени с огнепръскачки и така бяха унищожени последните остатъци от ужасните същества, които за първи път видях на борда на „Куин ъф Мадагаскар“.
За мен и Анджела кошмарът бе свършил. Бяхме свободни.