Останалото стана много бързо. Чух шум откъм вратата, стъпки по металния под, внезапно въздухът се изпълни с чуждоезични проклятия. Нечии здрави ръце ме сграбчиха и ме запратиха на пода. Изцъклих очи в мрака.
Над мен се бе надвесил капитан Безаров, със стиснати от гняв юмруци.
— Марлоу, — заговори той с притихнал от страхотния гняв глас — ти си глупак. Иначе щеше да се досетиш, че няма да оставим такъв ценен товар без да вземем необходимите осигурителни мерки.
Не отговорих. Морето навън бушуваше приглушено. Единствената ми надежда бе да се добера до него. Изправих се с усилие на крака.
Безаров ме подхвана още докато се надигах. Той се надвеси над мен с лице обагрено от гняв, а белегът през носа му бе придобил ливиден оттенък. Върху фуражката му падна лъч светлина и вдигна ореол и аз се зачудих дали не е изглеждал така Сатаната, когато е бил изхвърлен от рая.
Пистолетът на Безаров разцепи със свистене въздуха. Направих безсмислен опит да се прикрия. Удари ме няколко пъти и после, в един изпълнен с болка делириум, почувствах, че ме вдига и понася нанякъде. Нагоре. Към палубата!
Бях предупреден за наказанието. Знаех какво ме чака. Усетих на лицето си свеж полъх примесен с дъждовни капки. Вълните се чуваха все по-близо. Още няколко крачки. Ръцете ме повдигнаха. Нагоре…
И след това изчезнаха. За миг увиснах във въздуха, след това полетях като камък към черните води на Ла Манша. Блъснах се във водата и ме обгърна мрак.
Съзнанието ми се връщаше бавно, почувствах светлина през затворените си очи. Събудих се като след дълбок сън. Останах със затворени очи, докато мислите в главата ми престанаха да се надбягват. Нямах никаква престава как съм се измъкнал жив и невредим от бушуващото море.
Припомних си за нещото в сандъка и отново ме завладя същия задгробен ужас. После си спомних за кошмарното падане във водите на Ла Манша. „Божичко, Марлоу — прошепна умът ми — та ти нямаш право да живееш!“
Но бях жив. Освен ако и в ада не раздават чаршафи. Отворих очи. Не почувствах болка. Главата ми бе ясна, мислите — подредени. Доколкото могат да бъдат, след ужасните видения, които още ме преследваха.
Стаята бе оскъдно мебелирана, легло, мивка, стол и писалище. Премигнах учудено. През облегалката на стола бяха преметнати дрехите ми — изсушени и изгладени, от шапката до панталона.
Изправих се и потръпнах от студ. Облякох се бързо, приближих се към прозореца, вдигнах щорите и надникнах. Сива и мрачно, небето бе надвиснало над опушените покриви на лондонския Ист Енд.
Значи бях жив и при това в Лондон! Но как? Кошмарът вече бе започнал. Закрачих из стаята, мъчейки се да открия някакъв разумен отговор. Но отговор нямаше. Ни то пък намирах някаква логика. Само поредица от безумни, ужасяващи събития — без връзка по между им, без каквото и да е разумно обяснение.
Измина известно време, докато забележа бележката на писалището. Сграбчих я и плъзнах поглед по разкривените, написани сякаш от детска ръка букви. Прочетеното само задълбочи объркването ми.
„Ние сме ваши приятели — пишеше там. — Не поставяйте под съмнение факта, че сте жив. Ще се свържем с вас отново.“
Гледах втрещен в този малък къс хартия, а въпросите продължаваха да ме заливат. Хлопнах им вратата. Сега не ми беше до тях. Имах по-важна работа. Намирах се в Лондон. Трябваше да открия точно къде съм и след това да отида в Скотланд ярд и да разкажа за преживяното.
Излязох от стаята, пресякох студения хол и по стълбите се спуснах във фоайето. На рецепцията дремеше пълна, червенокоса повлекана.
— Искам да знам как съм попаднал тук — казах и аз.
Тя ме погледна с досада и се изсмя дрезгаво.
— Не ме питай, приятелче. И ти си като другите, дето само гледат как да гушнат бутилката, а после се чудят къде са.
— Не бях пиян — продължих да настоявам аз. — Някой ме е докарал тук. Кой и кога?
— Как ти е името?
— Марлоу. Стивън Марлоу.
Тя прехвърли няколко мазни страници от регистрационната книга.
— Две нощувки. От понеделник.
— Кой ме е довел? — повторих аз.
— Откъде да знам? — отвърна раздразнено тя. — Не съм била на смяна. В понеделник през нощта е бил мистър Съдбъри. Той може да знае кой те е довел. Предполагам.
— И кога ще мога да говоря с този мистър Съдбъри?
— Няма да можеш — изрече почти триумфално тя. — Той напусна вчера.
— Напусна ли? — запитах потресен. Бъркотията продължаваше.
— Да, напусна! Слушай, приятелче, ние тук не обичаме въпросите. Мистър Съдбъри постъпи преди три седмици. Откъде да знам, че го търсят ченгетата? Откъде да знам, че се е забъркал с някакво момиче? — тя вдигна ръце. — Не ги знаех тия работи. Защото тук не задаваме въпроси. Така че, остави тия приказки и иди да си продължиш, откъдето си спрял.