На следващия ден главата ме цепеше от болка и изтощение, а ръцете ми сякаш бяха от олово. Надигнах се малко след седем, облякох се и излязох да потърся нещо за закуска. Авторите на бележката доброжелателно ми бяха оставили няколко банкноти.
Улицата тънеше в утринна мъгла. Всичко наоколо бе сиво, сякаш целият град бе покрит с гигантска плесен. Купих няколко вестника, докато търсех някой по-евтин ресторант. Улицата постепенно се изпълваше с движение, по тротоара се разминаваха добре облечени мъже с бомбета и чадъри в ръце. Завиждах им за спокойствието и сигурността.
Прегледах вестниците в един сумрачен ресторант, над твърдо сварено яйце и чаша чай. Ала още щом отворих първия вестник, мигом забравих за закуската, привлечен от сензационното заглавие, а кожата ми настръхна.
„ЛОРД УОЛТЪРС УБИТ. ДОМЪТ НА ХАРЛИ СКУЕР ОБРАН. ТАЙНСТВЕНИТЕ УБИЙЦИ СА НА СВОБОДА!“
Лорд Уолтърс. Името, разбира се, ми беше познато. Всеки го знаеше. Вероятно най-ценния член на Кабинета, особено в тези смутни времена. Човек с богат военен опит. Незаменим специалист в изграждане отбранителната стратегия на страната. Беше. Сега вече е мъртъв. Не зная защо, но струваше ми се че има връзка между смъртта му и ужасът, който бях преживял на „Куин ъф Мадагаскар“.
Прегледах и останалите вестници. Повечето повтаряха същата информация. Но в последния намерих нещо, което отново ме накара да се вцепеня от ужас. „Непотвърдено сведение от слугата на лорд Уолтърс, — пишеше там — според което трупът е бил насечен и разчленен и че голяма част от къщата, включително и няколко стени са били напълно разрушени.“
Не можеше да няма връзка. Трябваше да има. Безумието постепенно си пробиваше път по улиците на Лондон. В тези кризисни времена — какво общо можеше да има между тайнствената смърт на лорд Уолтърс и странният товар от Ориента?
Не знаех отговора. Ала чувствах, че в тъмнината нещо мъждука. Нещо злокобно и страшно.
Някъде към последните страници попаднах на друга статия, която потвърди подозренията ми. Съобщението беше за убит рибар от малко селце на източното крайбрежие. Преди да умре, той е крещял несвързано за някакви чудовищни фигури, които се надигали от водата, сякаш родени от нощния прилив и се нахвърлили върху него.
Това се случило преди две нощи, тъкво в онази нощ, когато бях изхвърлен през борда на „Куин ъф Мадагаскар“. Тези… неща… са излезли сами на брега, а на тяхно място капитан Безаров е поставил обичайните стоки, които спомена инспектора. А чудовищата са се отправили към Лондон, за да погубят ден по-късно лорд Уолтърс. Трябваше незабавно да отида на „Харли Скуер“. С всеки изминат миг, се чувствах все по-обвързан с тези тайнствени, изпълнени с прокоба събития.
Хвърлих вестниците на масата и изхвърчах от ресторанта. Малко след осем се смесих с тълпа любопитни пред желязната ограда, опасваща домът на лорд Уолтърс. Хората от Скотланд ярд вече бяха блокирали входа. От мястото, където се намирах не можеше да се види опустошената вътрешност на къщата.
— Изнесоха ли го вече? — запитах човека до мене.
— Да, преди няколко минути — човекът се намръщи и всмукна от лулата си. — Само че не беше на носилка. Двама санитари изнесоха голям платнен чувал. Чух че бил накълцан на малки парчета. И това ако не е работа на Дявола!
Обърнах се, потръпвайки в студената утрин. Дяволска работа! Да, живи дяволи. Сбърчих нос и едва тогава усетих тежката миризма, която се носеше из площада. Миришеше на невероятно стара, разложена плът. Вонята от трюма на кораба! Вонята на онези неща. Те са били тук!
Хората от тълпата възбудено коментираха странната миризма. Ала никой не смееше да предположи откъде се е появила. Идеше ми да им закрещя, вбесен от невежеството им. Ала те никога не ще ми повярват, най-много да ме приберат в полицията.
Някой ме дръпна за ръкава. Обърнах се, очаквайки да видя човекът с лулата, с който бях разговарял преди миг. Но срещу мен стоеше друг човек, дребен мъж с мише лице, мръсни дрехи и смачкана шапка в ръка. От покритото с ужасни белези лице ме гледаше едно единствено, млечнобяло око. Другото беше покрито с парче мръсночер плат. Човекът се наведе към мен.
— Мистър Марлоу — изхриптя той. Дъхът му смърдеше на алкохол.
— Да, името ми е Марлоу.
— Нося послание за вас.
Вероятно най-сетне моите спасители.
— От кого е? — запитах бързо.
— От Този Който Не Ходи — беше отговорът.
— От Този… — думите заседнаха на гърлото ми. — Вижте, — продължих разгневено — кой сте вие и кой е този, за когото говорите?