— Този Който Не Ходи — повтори човекът с писклив шепот. — Каза да ви кажа, че Той знае, че сте жив, след като не трябва. Каза още, че това няма да продължи дълго. Каза, че не ви остава много време.
— Време? Време за какво?
Мътното око ми намигна.
— Време да живеете, мистър Марлоу. Време да живеете.
Посегнах разгневен, с намерение да го закарам в някоя сбутана уличка и да измъкна с бой истината от него, за тоя въображаем тип дето Не Ходи. Но като по сигнал в този миг тълпата се люшна и той се отдръпна.
Препънах се и се свлякох върху две жени, притискайки ги на свой ред към оградата. С мъка запазих равновесие и се изправих. Една от жените се обърна и ме изгледа, докато нагласяваше шапката си.
— Виж какво, приятелче… — поде тя на висок глас.
— Съжалявам, мадам — побързах да я прекъсна аз и се обърнах. Потърсих мъжа сред тълпата, ала той вече бе изчезнал. Запромъквах се към центъра на площада. Човекът с черната превръзка не се виждаше никъде.
Продължих замислен. Още един инцидент, още едно име в безкрайния низ от ужасни случки. Този Който Не Ходи. И че не ми оставало много време да живея. Без съмнение тези хора нямаха нищо общо с моите спасители. Очевидно те не желаеха да ме оставят да живея след като съм узнал за ужасния товар в трюма и съм го свързал със смъртта на лорд Уолтърс. И по някакъв начин те могат да следят всяка моя стъпка, както вероятно могат да го правят и моите спасители.
Какво да сторя? Къде да избягам? Знаех толкова малко, ала изглежда и то бе достатъчно да осигури смъртта ми. Кога ли ще ме нападнат? Откъде?
Спрях пред една вестникарска будка, за да запаля поредната цигара. Към мен се приближи мъж, добре облечен, със сив балтон и бомбе. Имаше интелигентно лице, с блестящи черни очи, прав нос, тънки устни и мургава кожа. Беше на неопределена възраст — между четиресет и седемдесет. Чертите му бяха странни, със сигурност не беше англичанин.
— Извинете — проговори той. — Имате ли огънче?
Кимнах и му подадох кибрита. Изпитвах дивото желания да побягна. Можеше да е убиецът и всеки миг да ме промуши.
— Да се поразходим — рече той с тих глас. Имаше странен, сякаш ориенталски акцент, ала английският му бе перфектен. Той ме подхвана за лакътя и ме поведе надолу по една странична уличка. Не след дълго ме пусна и дръпна от цигарата. Чаках, готов да се хвърля върху му при първия признак на опасност.
— Аз ви написах бележката, мистър Марлоу — каза тихо той, с поглед зареян встрани. — Аз ви измъкнах от морето и ви настаних в страноприемница „Омайна“. Името ми е Джерасмин.
Името не ми говореше нищо.
— Можете ли… можете ли да ми обясните какво става? — заекнах аз. — В бележката пише, че сте мои приятели. Къде са другите?
— Има само още един — каза, с печална нотка в гласа Джерасмин. — Името и е Анджела. Ако ме придружите до моята стая ще ви обясня всичко.
— Откъде да знам, дали няма да ме убиете като стигнем там?
— Рискът си остава за вас — отвърна той. — Мога само да кажа, че ние ви имахме доверие и направихме всичко възможно да ви спасим от сигурна смърт. Можете да ни се отплатите със същото.
— Добре — съгласих се аз. — Да вървим. — Повече от всичко на света жадувах най-сетне да се добера до същината на нещата.
Стаята на Джерасмин бе в един от най-добрите хотели на Уест Енд. Чувствах се не на място с моряшките си дрехи сред този лукс. Той ме преведе по дълъг коридор, покрит с дебел килим, от който влязохме в просторен, богато обзаведен апартамент. Високи до тавана прозорци гледаха към улицата.
Девойката, която той назова Анджела стоеше край един от прозорците и пушеше, оглеждайки замислено сивото небе. Беше стройна, с прекрасна фигура и черна коса, привързана отзад. Красивата млада жена се обърна и впери в мен откритите си, кафяви очи.
— Това трябва да е мистър Марлоу — проговори тя с мек, топъл глас. Усмивката и беше уморена. — Как сте? — чух, че вратата зад мен се затваря.
— Благодаря, добре — отвърнах и се огледах притеснено. Джерасмин захвърли балтона и шапката на едно кресло и се отправи към барчето.
— Седнете, Марлоу. Ще сипя нещо за пиене. Скоч?
— Би било чудесно — почувствах, че мачкам безсмислено шапката си в ръце. Нуждаех се от отговори. Любопитството ме изгаряше отново, сякаш разпалвано от преживяните ужаси през последните трийсет и шест часа.
Докато Джерасмин раздаваше напитките настъпи мълчание. После той запали цигара и рече:
— Марлоу, ние те измъкнахме от морето преди две нощи.
— Как?
— Може би ще ти обясня по-лесно, ако преди това ти разкажа малко за Анджела и за мен. По рождение съм индиец, а по-голямата част от живота си съм прекарал в Тибет. Там посветих времето си на различни учения, които в Оксфорд са напълно непознати — той се почука усмихнат по челото. — Науката за духа, Марлоу. За прехвърляне на материя с помощта на мисълта. Това може да бъде направено. За второто зрение, ако може така да се нарече. Мога да виждам навсякъде и по всяко време.