— Къде е той? — запитах аз, осъзнавайки, че не ми остава нищо друго освен да се присъединя към тях двамата, ако не искам да остана сам срещу чудовищата.
— Някъде под Лондон — каза Анджела. — Дълбоко под земята, нейде из каналите, катакомбите, в някоя скрита стая — навсякъде. Успяхме да посъберем съвсем оскъдна информация, ала изглежда че години наред неговите съратници са прокопавали тунели и катакомби под града.
— Не можем ли да привлечем на помощ Скотланд ярд? — рекох, за миг забравил за собствения си горчив опит.
Джерасмин се усмихна мрачно.
— Нали сам опитахте, Марлоу. Знаехме, че ще го направите и не ви попречихме, защото предвиждахме как ще свърши опита ви. Смятат ви за луд. И ние се сблъскахме с този проблем. А и сега, когато Този Който Не Ходи е по петите ни, нямаме време за напразни опити.
Говореше с равен, безстрастен глас. За първи път почувствах, че и те имат нужда от мен, както аз от тях. Бяха рискували, като се разкриха пред мен. Усещах ги по-близки, а и не можех да откъсна очи от Анджела. Беше невероятно красива жена, за такава игра на умопобъркани.
— Вижте, Марлоу, — обади се Джерасмин — признавам, че нямаме кой знае какви шансове. Лорд Уолтърс вече е отстранен. Един Бог знае кой ще бъде следващият. Никой не обърна внимание на съобщението за убития рибар. Никой не иска да ни чуе, съвсем сами сме. Единствено вие можете да се присъедините към нас.
Вперих очи в него, в лицето, по което не се четеше възраст, в прекрасните черни коси. Благородник от един друг свят, воюващ срещу армия от създания на ада, родени от магия. После преместих очи върху Анджела.
— С вас съм, ако ме искате.
Приближих се към бара и си налях стабилна доза.
— А и засега не се справяте зле — продължих аз. — Погрижили сте се за всичко. Дори за всеки случай скрихте мистър Съдбъри.
Анджела се засмя и се отдръпна от прозореца.
— Ама той бил много умен, този мистър Марлоу, а Джерасмин?
— Откъде ще започнем? — запитах нетърпеливо. — Въобще, можем ли да започнем отнякъде?
— Сега, след като сте с нас, — отвърна живо Джерасмин — ще действаме двамата. Не обичам да работя сам, но и не исках да излагам на опасност Анджела. Твърде ценна е за мен.
— Страхувам се, че едва ли ще мога много да ви помогна — рекох им аз. — Не владея никакви сили…
— Това не ни тревожи. Струва ми се, че най-важното сега е да разберем откъде се слиза в подземията. Трябва да открием стаята, в която се крие Този Който Не Ходи. Ще се наложи да поразпитаме из кръчмите. Не зная защо, но струва ми се, че входът към катакомбите може би е през магазина на Т. Недрос. Той…
— Джерасмин! — извика откъм прозореца Анджела. Изтичахме при нея и погледнахме навън. Пред хотела бяха спрели два кабриолета пълни с мъже. Носеха широки шапки та не можехме да видим лицата им. Усетих, че ме залива хладна пот и неизвестно защо си спомних за думите на едноокия.
— Можеш ли да надникнеш в мислите им? — прошепна Анджела.
Джерасмин кимна и затвори очи. Само след миг ги отвори отново.
— От организацията са, няма съмнение. Този Който Не Ходи ни е видял, че сме заедно и е решил да свърши с всички ни веднъж завинаги. Да вървим!
Той изтича при гардероба, отвори го и извади от най-горния рафт два тежки пистолета. Единия даде на Анджела, а другия на мен. После разкопча сакото си и намести дръжките на затъкнатите в пояса му кинжали. Помисли малко, взе пистолета на Анджела и го пусна в джоба си.
— Вече са близо — каза Джерасмин. — Да побързаме. — Той излезе с бързи стъпки в коридора и заслиза по пожарната стълба. Изпреварих го и разтворих вратата, ала на долния етаж вече ни чакаше някаква фигура.
— Някой се качва — извиках аз. В мрака, лицето на непознатия сякаш светеше. — Малко приличат на хора. Долу има още един.
Джерасмин сви обратно, двамата с Анджела го последвахме. Той махна към една отворена врата, покрай която току-що бяхме преминали.
— Влизайте. Ще се опитаме…
Разнесе се страхотна експлозия, нещо изсвистя покрай ухото ми. Анджела нададе уплашен вик, а аз се извъртях с пистолет в ръка. Четирима от убийците тичаха към нас от другия край на коридора.
Вдигнах пистолета, прицелих се и стрелях. Един от нападателите падна, но другите трима продължиха да тичат към нас, с огромни ножове в ръце. Имаха смугла кожа и ориенталски черти като хората от екипажа на „Мадагаскар“. Бяха само на петдесет ярда от нас, в изпълнения с лютив дим и крясъци коридор. От нейде се разнесоха приглушени викове. Една две глави надникнаха през вратите и бързо се скриха.