Джерасмин се прицели без да бърза над рамото ми и стреля. Падна и вторият убиец. Почти веднага след него стрелях повторно. Третият нападател се препъна, блъсна се в стената и стисна ръката си, огласяйки въздуха с мощни проклятия на непознат език. Зад нас Анджела извика. Извърнахме се тъкмо в момента, в който се отваряше вратата на пожарната стълба. Първият убиец, който влезе през нея, запрати ножа си към нас с животинско ръмжене.
Блъснах Джерасмин и той изчезна през отворената врата на апартамента, а аз се проснах на килима. Ножът прелетя над главата ми. С ъгъла на окото си го видях да се забива в отсрещната стена.
Дотук изненадата беше на наша страна, едва ли са очаквали такава яростна съпротива. Това очевидно бе първия опит да бъде премахнат Джерасмин. Индиецът вдигна ръка и се приготви да хвърли следващия нож. Нещо невидимо го подхвана и го запрати назад през перилата и надолу по етажите, където той изчезна с див крясък.
Из коридора се разнесе тревожен звън. Изправих се, олюлявайки се, а Анджела, с разширени от ужас очи извади забития в стената нож. Тя замахна с ръка и аз инстинктивно се наведох. Зад гърба ми се разнесе предсмъртен вик. Когато се извърнах, четвъртият нападател отстъпваше назад, а на лицето му беше изписано учудване. Главата му се люшна и бомбето му тупна на пода. Той се обърна, направи няколко колебливи крачки, след което се преметна като акробат и застина проснат.
Анджела отпусна рамене. От ножът в ръката и капеше кръв. Лявата и ръка, обезкървена от притискане, се притискаше към лицето и.
— Трябваше да го сторя — повтаряше си тя, сякаш изправена пред някакъв невидим съдия. — Трябваше да го убия. Той беше зад теб. Всеки миг щеше да… — тя ме погледна и се разтърси от ридания. — Никога досега не съм убивала. Никога…
Джерасмин я обгърна нежно с ръка и я поведе обратно към апартамента. Последвах ги с димящ в ръката пищов. Усещах, че ужасният страх вече ме напуска. Тъкмо пресичахме вестибюла, когато Джерасмин внезапно спря и се извърна. Изглеждаше, сякаш току-що е надникнал в пещта на Дявола. В този момент подуших онази отвратителна воня. На смърт… на разложено…
— Този Който Не Ходи е видял как агентите му загиват — едва промърмори Джерасмин. — И сега е изпратил…
— Какво има? — извиках аз.
— Да не губим време. Застани близо до мен. Ще трябва да се махнем оттук час по-скоро. Прехвърлили са нещото направо в нашия хол.
Той притегли към себе си хлипащата девойка, а аз застанах от другата страна. Слава Богу, тя бе твърде притеснена за да разбере какво става.
Пердетата между вестибюла и хола бяха разкъсани в миг и то се изправи пред нас — с червени, димящи очи, от които надничаха огнените езици на ада, с тяло като злокобна сянка, огромните му космати ръце протегнати към нас, а от устата му се разнасяше смразяващо кръвта ръмжене. Бях направо парализиран, при мисълта за невероятната мощ на Този Който Не Ходи, успял да прехвърли това създание на злото направо в нашата стая единствено със силата на своята мисъл. За да ни унищожи.
То пристъпи към нас. Ръцете му се вдигнаха. Погледнах трескаво към Джерасмин, но той беше затворил очи и лицето му бе придобило странно, отсъстващо изражение. Ситни капчици пот блестяха на челото му. Анджела подсмърчаше уплашено. Побързай! — крещеше нещо в главата ми. За Бога, побързай!
Кожата ми настръхна. Създанието направи още една крачка към нас. Джерасмин изпъшка. Главата ми се обърка, почувствах че ме завладява безпомощност. Исках да зарежа всичко и да се оставя в ръцете на това безпределно зло. Като в просъница, чух Джерасмин да шепне някакви странни слова.
— Ние отиваме…
В главата ми избухна вихрушка. Стаята се наклони. Джерасмин и Анджела изчезнаха, а аз заплувах в море от сив вакуум. В ушите ми пищеше вятърът. Размахах ръце като пощурял, мъчейки се да се вкопча в нещо. Стомахът ми се лепна за гърлото, а някакъв невероятно силен вятър разкъсваше плътта ми.
Чувствах се, сякаш съм болен от морска болест. Постепенно, сивата мъгла около мене започна да се разсейва. Пред очите ми се появи тухлена стена, намирах се в тясна уличка, а стената пред мен се полюшваше.
До мен се озърташе Джерасмин. На около стотина ярда вдясно от нас минаваше оживена улица.
— Намираме се на около пет-шест къщи от хотела — каза Джерасмин. Надявам се, да е достатъчно. Приберете оръжията.
Анджела ме погледа с очи, в които можеше да се прочете изживеният ужас. Джерасмин ме стисна за ръката.
— Ела. Трябва да намерим такси.
Анджела пусна в чантата си окървавения нож, който все още стискаше. Кимнах и напъхах пистолета в един от вътрешните джобове на палтото. После го последвах мълчаливо.