— Никак не ми беше лесно — изпъшка Джерасмин докато вървяхме. — Трима души и то на такова разстояние… — той поклати глава и затвори уморено очи. — Главата ме боли ужасно…
Зачудих се, за тази невероятна сила, която ме е вдигнала от тъмните води на Ла Манша, за да ме пренесе в миг, на много, много мили, чак в Лондон. Очевидно, Джерасмин ме е смятал за много ценен съюзник, за да положи такова невероятно усилие и да ме спаси. И двамата ми станаха още по-близки.
Излязохме на улицата, сляхме се с тълпата нищо не подозиращи хора и поехме надолу, към ъгъла. Имах желанието да се разсмея неудържимо. Зачудих се, биха ли повярвали, дори и да научеха всички подробности около тези странни събития.
— Какво беше това в стаята? — запита Анджела.
— Едно от тях — отвърна Джерасмин.
— От кораба ли?
Джерасмин кимна и аз видях, че тя потрепери.
— Вижте — посочих аз с ръка. — Там има свободно такси. Ще го вземем ли?
След миг вече се возехме по улиците на Лондон в относителна безопасност. Ала всевиждащите очи на Този Който Не Ходи едва ли ни бяха изгубили. Налагаше се да бъдем максимално внимателни.
— Трябва да научим повече за подземията — промърмори Джерасмин, като си оправяше връзката.
— Не е ли рисковано да слизаме сега в тях? — запитах го аз. — Направо ще им се напъхаме в ръцете.
— Той е прав — съгласи се Анджела с тих глас.
— Те няма да се откажат да ни преследват, докато не ни убият — рече Джерасмин, вперил поглед в преградата, която ни делеше от шофьора. — Независимо къде сме и какво правим. Трябва да се помъчим да научим нещо повече за техните планове. Може да открием нещо важно. Вижте, Марлоу, — той обърна очи към мен — и в двата случая шансът да останем живи е нищожен. Нека поне ги накараме да се поизпотят.
Известно време обмислях думите му. Опитах се дори да се усмихна.
— Добре. Мисля, че не е лошо наистина да ги поизпотим малко.
— Дадено. Ще започнем от кръчмите…
Кимнах. Бях разбрал вече какво има предвид. Наведох се към шофьора и му казах:
— Карайте към „Ристер Лейн“.
— Къде там, нач’лство? — избоботи той като извърна глава. — На кой номер?
— Не на самата улица — поправих го аз. — Ще спрете в близост до нея.
— Добре нач’лство. Къде?
— Където и да е. Вие изберете мястото.
Той се извърна и ме погледна учудено.
— Както наредите — каза като клатеше глава. Всички ни мислеха за луди. Джерасмин, Анджела и аз — луди, отритнати от обществото. А бяхме надзърнали в една ужасна реалност, в която не всеки здрав разум би издържал.
Отпуснах се назад и запалих цигара. Джерасмин беше обхванал главата си с ръце и затворил очи. От доста време седеше в тази поза и аз започнах да осъзнавам в какво невероятно напрежение е живял през всичките тези години.
Анджела седеше между нас. Главата и клюмаше уморено на рамото ми. На един завой тя се стресна и се огледа объркано.
— Почивай — рекох и аз. Тя се отпусна изтощено.
Затворих очи. Малко отдих щеше да е от полза и за мен.
Двайсетина минути по-късно таксито ни стовари на малка уличка недалеч от „Ристър Лейн“. Джерасмин плати на шофьора. Погледнах си часовника. Един и пет. Огледахме се наоколо. Къщите бяха стари, почти руини. Тук там сред развалините изпъкваше някоя по-нова фасада. Бакалия, до нея магазин за продажба на фонографи. Някъде откъм Темза се чу корабна свирка. Прецених, че не е много далеч.
— Там долу — посочих с ръка една кръчма под близката сграда. Запътихме се към нея, а обувките ни тракаха по каменистия паваж. Докато влизахме в задимения бар, помислих си каква странна тройка сме. Барманът ни погледна с мътен поглед, заряза двамата клиенти, с които разговаряше и се приближи.
И тримата поръчахме бира, Анджела с очевидно неудоволствие. Джерасмин размени няколко думи с бармана. После барманът отиде да донесе бирите. Наведох се към Джерасмин горящ от нетърпение да започнем.
— Не можеш ли да надзърнеш в магазина на Недрос? — запитах го. — И да поогледаш там. Така ще спестим време, което и без това не ни стига.
— И Този Който Не Ходи веднага ще разбере, че някой ги шпионира. Той усеща безпогрешно, когато други умове го наблюдават — отвърна шепнешком Джерасмин.
— Значи възможно е да ни наблюдава в този момент и да подслушва разговора.
— Не — завъртя глава моят събеседник. — Още щом се пренесохме в малката уличка спуснах около нас мислено защитно поле. Ужасно трудно е да се поддържа, но така Този Който Не Ходи не може да ни вижда. В това поне му водим, струва ми се. От негова гледна точка, Клауд просто разговаря с празно пространство.