Желаеща да осигури най-доброто образование на децата си, майка ни закара на сто и шейсет километра на север, в най-близкия голям град, Лае Вегас, за да положим всички възможни общонационални тестове — PSAT, и ACT. Стана член на училищното настоятелство, помагаше на учителите и настоя в програмата да бъдат добавени курсове за задълбочена подготовка на колежанско ниво по някои предмети, със съответните изпити. Мама бе истински феномен: постави си за цел да подобри образователната система в Кингман и успя. Скоро учениците в нашата гимназия някак си осъзнаха, че двете планински вериги край града ни не са задължително границите на целия ни хоризонт: той се простираше отвъд тях, много, много по-надалече.
В последната година от гимназията училищният съветник препоръча на Лео, моя най-близък приятел, който бе втори по успех и най-бедното дете, което познавах, следното: "Ти си умен и трябва да постъпиш в армията".
Лео ми разказа за това, а после отсече:
— Майната му! Щом ти отиваш в Харвард, Йейл или Станфорд, и аз отивам!
Не знам кога се радвах повече: когато постъпих в Станфорд или когато разбрах, че Лео е приет в Йейл.
Лятото мина и тъй като занятията в Станфорд започваха месец по-късно, отколкото в другите университети, всичките ми приятели се пръснаха и аз останах сам. Почти всеки ден ходех в пустинята, дремех там, размишлявах за живота и чаках да свърши смяната на моята приятелка Абигейл, която работеше в единственото кафене в Кингман. Пустинята предлагаше пряк път до града, като първо трябваше да се мине през планината, и ходенето ме привличаше много повече от шофирането. Абигейл бе малко над двайсетте и учеше в колежа "Скрипс". Тя не искаше да взема студентски заем, затова бе прекъснала за половин година, за да спечели пари за таксата. Бях впечатлен от нейната практичност и здрав разум, както и от това, че владееше тайни знания, които човек може да овладее единствено в колеж (та тя учеше психология!). Често се срещахме, след като смяната ѝ приключеше. Тя бе предвестникът на тайнството, на всичко скрито sub rosa, символ на новия свят, който ме очакваше само след няколко седмици.
Един следобед се сепнах от дрямката си, вдигнах глава към небето и видях лешояди, които кръжаха над мен — бяха ме сбъркали с мърша. Погледнах часовника си: беше почти три часът, щях да закъснея. Изтупах дънките си и тичах през останалата част от пътя през пустинята, докато пясъкът не се смени с паваж и пред мен не се появиха първите сгради. Завих зад ъгъла и видях Абигейл с метла в ръка. Метеше верандата на кафенето.
— Вече почистих кафе машината, така че днес няма да си получиш леденото лате — каза тя.
Щом приключи с метенето, влязохме вътре, Абигейл отиде до касата и извади оттам книга с мека корица.
— Ето! — метна я към мен. — Трябва да я прочетеш. Винаги четеш интелектуални боклуци. Мисля, че ще ти се отрази добре да прочетеш нещо по-масово.
Беше роман от петстотин страници от Джереми Левин, който се казваше "Сатаната: неговата психотерапия и лечение от нещастния доктор Кеслер"[12]. Взех го и го прочетох за един ден. Да, не беше интелектуален. Предполагаше се да е забавен, но и такъв не беше. Въпреки това в него имаше нещо. Правеше едно небрежно предположение: че разумът е просто работа на мозъка, и тази идея силно ме порази. Всъщност тя буквално разтърси цялостното ми наивно възприятие за света. Разбира се, че бе вярно: какво друго може да прави нашият мозък? Въпреки че ние, хората, притежаваме свободна воля, все пак сме просто биологични организми, а мозъкът ни е просто орган, който се подчинява на всички физиологични закони! Литературата изобилства с гръмки думи за важността на човека; следователно мозъкът е своеобразният апарат, който придава на човека тази значимост. Стори ми се, че в това има нещо магическо. Онази нощ, в моята стая, отворих червения каталог с курсовете в Станфорд, който вече бях преглеждал десетки пъти, и се въоръжих с маркер. Освен всички литературни специалности започнах да отбелязвам и свързаните с биология и неврология.
12