Няколко години по-късно все още не мислех много за кариера, но на практика вече бях завършил обучението си в специалностите "Английска литература" и "Човешка биология". Това, което ме мотивираше, не бе стремежът ми към постижения, а искреното желание да намеря отговор на въпроса: Какво придава смисъл на човешкия живот? Все още ми се струваше, че литературата най-добре описва живота на разума, докато неврологията разкрива по най-елегантния начин принципите, според които работи мозъкът. Смисълът на живота, неговата значимост — колкото и изплъзваща се да е тази концепция — ми изглеждаше неотделим от човешките взаимоотношения и моралните ценности. В поемата "Пустата земя"[13] T. С. Елиът изразява сходни с моите мисли разсъждения за отсъствието на смисъл в съществуването, за самотата и отчаяното търсене на човешко общуване. Метафорите на Елиът започнаха да се прокрадват в моя речник. Допадаха ми и други автори, по различни причини. При Набоков ме впечатли мисълта как нашето страдание ни прави невъзприемчиви към очевидното страдание на другите. У Джоузеф Конрад ме порази идеята за това как несъстоялото се общуване между хората може коренно да преобърне живота им.
Литературата не само разкрива преживяванията на другите хора, тя предоставя — по мое мнение — най-богат материал за морални размисли. Беглите ми познания по формална етика, като част от аналитичната философия, ми се струваха прекалено суховати, в тях липсваха безпорядъкът и същността на истинския човешки живот.
По време на цялото ми обучение в университета моето фанатично научно проучване на смисъла и значимостта на живота влизаше в противоречие със стремежа ми да създавам и укрепвам взаимоотношенията си с хората, а именно тези връзки биха породили тази значимост. Ако неизученият живот не си струва да бъде изживян, струва ли си неизживеният живот да бъде изучаван?
През лятото след втори курс подадох молби за две работни длъжности: като стажант в Националния изследователски център за примати "Йеркс" в Атланта, много академично място, и като помощник-готвач в лагера "Сиера", предпочитан за почивка от бившите възпитаници на Станфорд, разположен на девствените брегове на езерото Фолън Лийф, в съседство с прочутия с дивата си красота Национален парк "Елдорадо". Брошурите на лагера обещаваха съвсем нескромно, че посетителите там "ще преживеят най-чудесното лято в живота си". Бях изненадан и поласкан, когато ме одобриха и на двете места. Лагерът ме изкушаваше. И все пак, тъкмо бях научил, че макакът притежава рудиментарна форма на култура, и нямах търпение да замина за Йеркс, за да разбера какъв би могъл да е естественият произход на самия смисъл. С други думи, трябваше да направя избор: да изучавам смисъла на съществуването или да го преживея.
Не взех решение до последния възможен момент, но предпочетох лагера. След това се отбих до кабинета на наставника си в Биологическия факултет, за да му кажа за решението си. Когато влязох, той, както винаги, седеше на стола, забил нос в някакво научно списание. Беше тих и дружелюбен мъж с прихлупени над очите клепачи, но щом му съобщих плановете си, се преобрази напълно: отвори широко очи, лицето му почервеня, от устата му се разхвърча слюнка.
— Какво! — развика се той. — Какъв смяташ да станеш, учен или… готвач!!
Най-накрая семестърът приключи и аз поех по ветровития път през планината към лагера, все още леко притеснен, че съм направил погрешен завой в живота си. Скоро обаче колебанията ми се разсеяха. Лагерът напълно отговаряше на описаното в брошурата, беше като идилия, целяща да удовлетвори копнежите на младостта: погледът се опияняваше от красотата на езерата, планината и самите хора; всички общуваха открито, приятелствата се създаваха с лекота, водеха се смислени разговори. По време на пълнолуние дивата планина бе обляна от светлина, така че можехме да се разхождаме без фенери. Тръгвахме на разходка в два часа посред нощ и покорявахме най-близкия връх, Талак, точно преди изгрев, а ясната, звездна нощ се отразяваше в тихите, спокойни води на прострелите се под нас езера. Сгушвахме се в спалните чували на върха на планината, на три хиляди метра височина, мръзнехме под ледените пориви на вятъра, едва сгрявайки се с топлото кафе, което някой предвидливо бе донесъл. А после стояхме и наблюдавахме как плахите проблясъци на слънчевата светлина, леко обагрена със синевата на деня, започват да прозират на хоризонта на изток и бавно поглъщат звездите. Дневното небе ставаше все по-широко и по-широко, докато най-накрая не се появеше първият истински събудил се слънчев лъч. По пътищата край езерото Тахо започваха да бучат автомобили: хората тръгваха на работа. Но ако повдигнехме глави, можехме да видим, че половината небе все още е мрачно и на запад денят не бе успял да смени нощта: там бе тъмно като в рог, звездите все така сияеха в пълния си блясък, кръглата луна бе закотвена във висините. На изток денят светеше ярко над нас, на запад нощта не даваше признаци, че ще отстъпи властта си на слънцето.
13
Цитатите от тази поема, които се срещат по-нататък в книгата, са по превода на Георги Рупчев. — Б. пр.