В този момент, стоейки на границата на деня и нощта, всеки от нас усещаше величието на природата, което нито един философ не би могъл да опише достойно. Сякаш в тези минути самият Бог казваше: "И нека бъде светлина!". Човек не можеше да не почувства собствената си незначителност на фона на мащабността на планината, на земята, на Вселената. И все пак, стъпили здраво върху онзи склон, ние утвърждавахме правото си да присъстваме тук, сред цялата пищност на света.
Такова бе лятото в лагер "Сиера", който сигурно не се отличаваше от други подобни лагери, но всеки ден бе пълен с живот и отношения, които придаваха смисъл на съществуването. Понякога нощем седяхме на терасата, пиехме уиски и разговаряхме със заместник-директора на лагера, Мо, за литература и за особеностите на живота на възрастните. Той бе възпитаник на Станфорд, на когото му предстоеше да напише докторската си дисертация по английска литература, но си бе взел кратка почивка. След година се върна към обучението си и по-късно ми изпрати първия си публикуван разказ, в който обобщаваше нашите съвместни преживявания:
Внезапно осъзнах какво желая. Нека съветниците да издигнат погребална клада… нека прахта ми смеси се със пясъка. Нека костите ми се изгубят в гората, а зъбите да се разпръснат в пръстта. Не вярвам в мъдростта на децата, нито в мъдростта на старците. Настъпва ненадейно миг, когато целият натрупан жизнен опит се заличава от досадните подробности на битието. Никога не постигаме по-дълбоко мъдрост от времето, в което живеем само за момента…
След като лятото в лагера свърши, си направих равносметка: не съжалявах, че се отказах от маймуните. Животът ми се струваше пълноценен и през следващите две години продължавах да се стремя към по-дълбоко разбиране на разума. Занимавах се с литература и философия, за да открия какво придава смисъл на човешкото съществуване. Изучавах невробиология и работих в кабинет по функционална магнитнорезонансна томография (ЯМР) — това ми помогна в търсенето на отговор на въпроса, който ме вълнуваше най-много: Как мозъкът превръща човека в същество, способно да намери смисъл в живота си? Същевременно си създавах нови контакти и срещнах някои от най-добрите си приятели, докато се занимавах с какви ли не глупости. Нападнахме университетската столова, облечени като монголи; създадохме напълно фалшиво колежанско братство в нашето общежитие с цяла седмица абсолютно измислени мероприятия; снимахме се пред портите на Бъкингамския дворец в костюми на горили; проникнахме посред нощ в Мемориалната църква, за да легнем на пода и да се вслушваме в ехото, отекващо под купола, и т. н. (По-късно научих, че Вирджиния Улф и нейните приятели веднъж взели на абордаж кралски военен кораб, облечени като абисински аристократи, и спрях да се хваля с нашите банални хулигански прояви.)
През последната година, по време на едно от заключителните занятия по неврология и етика, посетихме пансион за хора, предимно младежи, претърпели тежки мозъчни увреждания. Щом влязохме в приемната зала, веднага чухме безутешни стенания. Нашият гид, дружелюбна трийсетгодишна жена, се представи на групата, но очите ми непрекъснато блуждаеха в търсене на източника на шума.
Зад гишето на рецепцията, високо на стената, бе закачен голям телевизор, на който вървеше някакъв сериал без звук. Синеока брюнетка със засукана прическа, емоционално разтърсваща глава, умоляваше за нещо герой, който не се виждаше на екрана; в едър план ни показаха, без съмнение, любимия ѝ — красавец с яка челюст и дълбок, дрезгав глас; последна силна прегръдка и страстна целувка. Стенанията станаха още по-пронизителни.
Пристъпих напред и погледнах небрежно през бюрото на рецепционистката: пред телевизора, на синьо килимче, седеше девойка на двайсетина години. Бе облечена в простичка рокля на цветя, ръцете ѝ бяха свити в юмруци и притиснати към очите, поклащаше се неспирно напред и назад и скимтеше все по-силно. Докато се поклащаше, забелязах, че на тила ѝ липсва коса: там се виждаше голям участък гола кожа.