Отстъпих назад и се присъединих отново към групата, след което потеглихме на обиколка из сградата. Разговарях с нашия гид и от нея разбрах, че голяма част от обитателите на пансиона като малки са претърпели инцидент и почти са щели да се удавят. Огледах се и видях, че няма други посетители освен нас. Попитах жената, която ни развеждаше, дали тук винаги е така пусто.
Отначало, разказа ни тя, членовете на семейството на пациентите ги посещавали всеки ден — даже по два пъти на ден. После — през ден. После само през почивните дни. След няколко месеца или години посещенията съвсем се разреждали и родствениците се отбивали само за рождения им ден или за Коледа. В крайна сметка, повечето от тях се премествали другаде, възможно най-далече.
— Не ги обвинявам — каза жената. — Трудно е да се грижиш за такива деца.
Вътрешно кипнах от гняв. Трудно? Разбира се, че е трудно, но как можеш да изоставиш собственото си дете?
В една от стаите пациентите лежаха съвсем спокойно, в подредени в равни редици легла, като войници в казарма. Вървях покрай една такава редица, докато не улових погледа на една от болните. Беше девойка с тъмна сплъстена коса. Спрях се и се опитах да ѝ се усмихна, да ѝ покажа, че ме е грижа за нея. Хванах я за ръката — тя бе много отпусната, вяла. Но момичето ме погледна и издаде бълбукащ звук.
— Струва ми се, че ми се усмихна — обърнах се към жената, която ни развеждаше.
— Възможно е — отвърна тя. — Понякога е трудно да се определи реакцията им.
Но аз бях сигурен. Момичето ми се усмихна.
Когато се върнахме в кампуса на университета, останах последен, за да поговоря с преподавателя ни.
— Е, какви са ти впечатленията? — попита ме той.
Откровено му споделих, че не разбирам как може родителите да изоставят тези клети деца, и му споменах за усмивката на момичето.
Преподавателят ни бе истински ментор, човек, който винаги свързваше науката и етиката. По тази причина предполагах, че ще се съгласи с мен.
— Да, да — кимна той. — Ти си смелчага. Но знаеш ли, понякога наистина си мисля, че щеше да е по-добре, ако тези деца бяха умрели.
Взех си чантата и излязох от кабинета му.
Момичето наистина се усмихваше.
Едва по-късно осъзнах, че това посещение ми помогна да погледна по нов начин на идеята, че мозъкът ни дава възможност да изграждаме взаимоотношения с други хора и да изпълваме живота си със смисъл.
Но понякога именно той ни подвежда.
Наближаваше време за завършване, а не ме напускаше усещането, че има прекалено много неща, които не знам, и че ми е рано да приключвам с учението. Затова кандидатствах за магистратура "Английска литература" в Станфорд и бях приет. Бях започнал да възприемам езика буквално като свръхестествена човешка сила, която кара заключения между стените на черепа ни мозък да общува с мозъците на другите хора. Думите придобиват смисъл само чрез общуването, а смисълът на живота и неговата стойност са неразривно свързани с дълбочината на отношенията, които формираме. Именно човешките отношения — тази способност на хората за общуване — са основата, фундаментът на житейския смисъл. Този процес обаче се осъществява в мозъците и телата ни, които се подчиняват на собствени физиологични закони и понякога се чупят и ни провалят. Мислех си, че езикът, с който изразяваме преживяванията си — страстта, глада, любовта — трябва да е свързан, макар и косвено, с езика на невроните, храносмилателния тракт и ударите на сърцето ни.
В Станфорд имах щастието да уча при Ричард Рорти[14], може би най-великия жив философ на нашето време, и под неговото влияние започнах да възприемам всички университетски дисциплини като средство за увеличаване на речниковия ми запас, като инструменти за осмисляне на живота по свой уникален начин. Хубавите литературни произведения ни предоставят собствен инструментариум, предизвиквайки читателя да използва този речник. За написването на магистърската си теза изучавах творчеството на Уолт Уитман, поета, който още преди век се бе вълнувал от същите въпроси, които не даваха покой и на мен. Той също се бе опитвал да проумее и опише това, което нарича "физиологическо-духовно човешко същество".
След като завърших тезата си, стигнах до извода, че Уитман не е постигнал успех — не повече от нас останалите — в съставянето на цялостен "физиологическо-духовен" речник, но поне начинът, по който се бе провалил, бе възхитителен.
Освен това все повече се убеждавах, че не желая да се занимавам с литература, защото в последно време ми се струваше, че тя се вглъбява прекалено много в политиката, за сметка на отдалечаването ѝ от науката. Един от моите научни ръководители отбеляза, че ще ми бъде трудно да си намеря подходяща среда в литературния свят, тъй като повечето доктори на филологическите науки се отнасят към естествените науки така, както "маймуните реагират на огъня" — това бе неговият израз — а именно — "с неприкрит ужас". Не разбирах накъде ме води животът.
14
Ричард Рорти (1931–2007) — изтъкнат представител на американския деконструктивизъм, един от най-ярките и независими философски мислители на XX в. — Б. пр.