Винаги съм си мислел, че когато за първи път ми се наложи да режа мъртво тяло, ще се почувствам зле, но се оказа, че съм грешал. Колкото и да е странно, всичко ми се стори съвсем нормално. Ярката светлина, масата от неръждаема стомана и преподавателите с папийонки придаваха особено чувство на благоприличие и достойнство на този момент.
Въпреки това никога няма да забравя онзи първи разрез, от тила до извивката на ханша. Скалпелът бе толкова остър, че не разрязваше кожата, а по-скоро я разтваряше, като че ли бе цип, разкривайки скритите под нея сухожилия, и въпреки цялата си предварителна подготовка, се стреснах и се изпълних с вълнение и лек срам.
Дисекцията на труп е медицински ритуал за преминаване в сферата на сакралното, това е преход, който предизвиква множество чувства: от отвращение, радостен трепет, гадене, раздразнение и благоговение до — с течение на времето — обикновена скука от правенето на нещо тривиално.
В такъв момент емоциите се опитват да постигнат равновесие между патоса и апатията: ето те, нарушаваш най-общоприетите човешки табута, но формалдехидът има свойството да възбужда апетита и се размечтаваш за бурито. Накрая, след като изпълниш поставената задача и направиш дисекция на средния нерв, разсечеш таза на две и отвориш сърцето, апатията взема връх; нахлуването в сакралното пространство на нечий живот приема характера на обикновено университетско упражнение, на което присъстват твоите състуденти — педанти, клоуни и всякакви други типажи. За мнозина именно периодът, в който се прави дисекция на трупове, е това, което превръща изпълнените с уважение сериозни студенти в арогантни, груби лекари.
Невероятната морална отговорност, свързана с лекарската дейност, донякъде помрачи първите ми дни и седмици в Медицинския факултет. В първия ден, преди да се заемем с труповете, имахме обучение по даване на кардиопулмонарна първа помощ[16]. Това бе вторият ми път, в който се сблъсквах с тази процедура. Още в Станфорд бяхме правили упражнения по реанимация, но тогава всичко бе несериозно, по-скоро фарсово разиграно, и всички се смеехме и шегувахме. Показваха ни видеоуроци с ужасно качество, а пластмасовите манекени без крайници правеха цялата ситуация абсурдна. Но сега осъзнавахме, че някой ден ще ни се наложи да прилагаме тези знания в реалния живот, и това придаваше съвсем различна атмосфера в групата. Докато притисках ритмично с длани гърдите на пластмасовото дете, чувах не само закачките на състудентите си, но и пукането на истински ребра.
Труповете преобръщат представите на студентите. По време на практиката всички си представят, че манекените са реални, а труповете — не. Но в първия ден с истинска дисекция това просто е невъзможно. Когато видях определения за мен труп, синкав и разплут, не можех да отрека неговата абсолютна тленност и човешката му природа. Мисълта, че след четири месеца щях да отрежа с трион главата на този мъж, ме шокира.
Добре е, че ги има преподавателите по анатомия. Те ни дадоха ценен съвет: да погледнем само един път лицето на трупа и после да го покрием; така работата по него щеше да ни е по-лесна.
И тъкмо когато — дишайки тежко — се подготвяхме да открием главите на нашите мъртъвци, при групата ни дойде друг хирург и се приведе над лицето на един от труповете, като го закри донякъде с лактите си. Показа ни различни белези и следи по голото тяло и възстанови за нас историята на мъртвия пациент. Това е белег от операция на ингвинална херния, това там — от каротидна ендартектомия[17]; тези следи там — от силно чесане, вероятно е имал и жълтеница, висок билирубин; навярно е умрял от рак на панкреаса, макар да няма белези от операция — значи ракът се е развил много бързо.
В същото време аз не можех да откъсна поглед от размахващите се лакти, които при всяко изказано от хирурга предположение и терминологичен урок се движеха над покритата глава. Мислех си: "Прозопагнозията е неврологично разстройство, при което човек губи способността си да разпознава лица". Съвсем скоро и аз щях да съм я развил, застанал над това тяло с медицински трион в ръка.
След няколко седмици драматизмът изчезна. Когато разказвах истории за трупове на студенти немедици, акцентирах на гротескното, зловещото и абсурдното, сякаш се опитвах да им докажа, че съм съвсем нормален, въпреки че шест часа седмично режа мъртъвци. Понякога разказвах за онзи момент, когато по време на упражнение се огледах и видях една от състудентките си (беше от момичетата, пиещи кафето си от ръчно украсени с блестящи боички чаши), която се бе повдигнала на пръсти и с възторжено изражение на лицето забиваше длето в гръбначния стълб на мъртва жена, а във въздуха край нея хвърчаха отчупени парченца кости. Разказвах историята, сякаш за да се разгранича от това момиче, но не можех да си затварям очите за приликата помежду ни. В края на краищата нима преди малко не бях разтворил гръдния кош на един мъж с клещи? Дори когато работехме с мъртъвци с покрити лица, чиито имена завинаги щяха да останат тайна за нас, тяхната човешка природа постоянно ни преследваше. Веднъж отворих стомаха на един труп и открих вътре две несмлени таблетки морфин, което означаваше, че мъжът вероятно бе умрял в болки, може би самотен, търсейки опипом с ръка шишенцето с хапчета.
16
Правене на сърдечен масаж и изкуствено дишане, известно още и като реанимация. — Б. пр.
17
Операция, при която се отстранява вътрешна част от сънната артерия, поразена от атеросклероза, за възстановяване на нормалното кръвообращение. — Б. пр.