Разбира се, тези мъртъвци още приживе бяха дарили доброволно телата си на науката, и скоро неволно започнахме да отразяваме този факт посредством думите, които използвахме за тях. Казаха ни да не ги наричаме повече "трупове"; предпочиташе се терминът, донори". И да, в сравнение с някогашните времена днес дисекцията наистина не изглежда чак толкова светотатствен акт. (Студентите вече не трябва да носят осигурени от самите тях трупове за упражненията, както е било през XIX век. А и медицинските учебни заведения отдавна нямат практиката да разравят гробове, за да се сдобиват с пресни тела. Да, мародерството само по себе си някога е било подобрение в сравнение с убийството за такива цели, което явно се е случвало достатъчно често, защото в английския език даже съществува глагол burke, който според Оксфордския речник означава "да убиеш тайно чрез удушаване или да убиеш с цел продажба на тялото за дисекция".)
И все пак най-запознатите с дейността хора — лекарите — почти никога не даряват телата си в помощ на науката. Интересно, колко ли информирани са били тези донори за това, което ще се случи с тях след смъртта им? Един преподавател по анатомия веднъж ми каза: "Не е необходимо да споделяш с пациента кървавите детайли от операцията, ако смяташ, че това може да го накара да размисли".
Дори донорите да са достатъчно добре информирани (навярно е така, независимо от думите на онзи преподавател по анатомия), всъщност най-стряскащото не е мисълта за това, че твоето собствено тяло ще бъде разчленено на парчета. По-страшно е да си представиш, че близките ти — майка, баща, баба, дядо — ще бъдат натрошени къс по къс от двайсет и две годишни духовити студенти.
Всеки път, когато преглеждах плана за предстоящото занятие и видех израз като "медицински трион", се питах дали ето това няма да е упражнението, по време на което най-накрая ще повърна. Само че всъщност рядко ми прилошаваше в лабораторията, даже когато разбрах, че "медицински трион" не е нищо друго освен обикновен ръждив дървен трион.
Най-близко до повръщане се оказах не в лабораторията, а на гроба на баба в Ню Йорк, който посетихме на двайсетгодишнината от смъртта ѝ. Превих се на две, разплаках се и почнах да се извинявам, но не на трупа, с който работех по това време, а на внуците му. Веднъж по средата на наше занятие един син дойде и поиска да му върнем наполовина разсеченото вече тяло на майка му. Приживе тя се бе съгласила да се жертва за науката, но синът ѝ не можеше да се примири с това. Знам, че и аз бих направил същото. (Останките ѝ бяха върнати.)
В лабораторията по анатомия съзнателно се отнасяхме с мъртъвците като с обекти, разглеждахме ги единствено като набор от органи, тъкани, нерви и мускули. В онзи първи ден не ни беше възможно да се абстрахираме от човешката природа на трупа, но после, след като си оголил кожата на крайниците, разрязал си неудобните мускули, извадил си белите дробове, измъкнал си сърцето и черния дроб… е, тогава е доста трудно да различиш човека в тази купчина плът. В крайна сметка, вече не възприемахме лабораторията като място, в което оскърбяваме нещо свято. В съзнанието ни тя все повече заприличваше на нещо като "щастливия час" в заведенията, а от това понякога се чувствахме неловко. В редките моменти на размисъл, които ни обземаха, тихичко се извинявахме на труповете, но не защото признавахме прегрешението си, а защото не го бяхме осъзнавали.
Това, което се случва в лабораториите, не е просто някакво злодеяние. Всичко в медицината, не само дисекцията на трупове, е прекрачване на границите на сакралното. Лекарите нахлуват в телата по всевъзможни начини. Те виждат хората в миговете, когато са най-уязвими, най-изплашени, изобщо — в най-интимните им състояния. Те ги придружават при появата им на този свят, те ги съпровождат, когато го напускат.
Възприемането на тялото като материя и механизъм е начин и най-мъчителните човешки страдания да бъдат облекчени. Ако обърнем монетата, това също така е начин и най-мъчителното страдание да се превърне за лекарите просто в средство за обучение. Преподавателите по анатомия са най-крайният пример за тези отношения, но все пак те винаги съхраняват една особена връзка с труповете.