Веднъж, когато направих бърз разрез през диафрагмата на донора си, за да стигна по-лесно до далачната артерия, нашият преподавател едновременно се разгневи и ужаси. Не защото бях нарушил важна структура или бях разбрал погрешно важна концепция, или бях направил невъзможна по-нататъшна дисекция: възмути го това, че направих разреза напълно небрежно, безцеремонно. От изражението на лицето му и неговата неспособност да изрази с думи разочарованието си научих за медицината повече неща от всяка лекция, която бих могъл да изслушам в живота си. Когато му обясних, че друг преподавател по анатомия ме бе посъветвал да направя такъв разрез, тревогата на лектора ни се превърна в ярост и изведнъж двама преподаватели с почервенели от гняв лица излязоха да се разправят в коридора.
Друг път този вид ментална връзка бе много по-простичък. Веднъж, когато ни показваше съсипаните от рак остатъци от панкреаса на нашия донор, преподавателят попита:
— Как мислите, на колко години е бил?
— Седемдесет и четири — отвърнахме ние.
— Аз съм на толкова години — каза той. После остави пробата от тъканта на масата и излезе от кабинета.
Медицинското училище изостри възприятията ми относно връзката между смисъла, живота и смъртта. Давах си сметка, че откривам човешкия релационизъм[18], за който бях писал още в Станфорд, реализиран в отношенията между лекаря и пациента му. Като студенти по медицина ние постоянно се сблъсквахме със смъртта, страданието и трудностите, които човек среща, докато обгрижва пациентите; същевременно бяхме защитени от реалното бреме на отговорността, въпреки че ясно я осъзнавахме.
Първите две години студентите по медицина прекарват в залите, общуват, учат, четат. В този период е лесно да възприемеш работата просто като обучение, но с по-разширени отговорности, отколкото в предишния етап на университетското си образование. Но приятелката ми Луси, която срещнах в първи курс (и която по-късно стана моя съпруга), още от самото начало осъзнаваше по-дълбокия смисъл на нашите учебни занимания. Способността ѝ да обича ми се струваше безгранична и това бе ценен урок за мен.
Една вечер седяхме на дивана в квартирата ми и изучавахме вълнистите линии на нечия кардиограма; изведнъж Луси се стресна, а после ми посочи какво бе открила — смъртоносна аритмия. Разплака се: откъдето и да бе дошла тази "учебна кардиограма", пациентът не бе оживял. Виещите се линии на хартията не бяха просто линии, те отразяваха вентрикуларна фибрилация[19], довела до асистолия, спиране на сърцето, и наистина си струваше човек да се разплаче заради тях.
С Луси учехме в Медицинския университет на Йейл, когато Шърун Нюланд все още преподаваше там, но аз го познавах само като читател. Знаковата книга за тленността на Нюланд, прочутия хирург-философ — "Как умираме"[20], бе излязла на бял свят, когато бях в гимназията, но попадна в ръцете ми едва в университета. Изчел съм много книги, но малко са тези, които коментират толкова директно и цялостно фундаменталния факт на битието: всички живи организми, било то златни рибки, или невръстни внуци, умират. Четях я вечер в стаята си и особено ме впечатли описанието, което Нюланд прави на болестта на баба си, и как само с един пасаж успява невероятно точно да опише взаимовръзката между личността, медицината и духовността. Нюланд си спомня как като дете често си играел на една игра: стискал силно с пръсти ръката на баба си, за да провери след колко време ще се възвърне отново първоначалният вид на кожата ѝ. Липсата на еластичност — естествена част от процеса на остаряването, в съчетание с наскоро появилото се у баба му затруднено дишане били доказателство за "постепенно настъпващата хронична сърдечна недостатъчност… и за значителното намаляване на количеството кислород, което остаряващата кръв на жената бе способна да извлече от остаряващите тъкани на остаряващите дробове". Но "това, което бе най-очевидно", продължава той, "бе, че животът бавно я напускаше. В момента, в който моето бабче спря да се моли, тя буквално спря да прави и всичко останало".
Когато описва фаталния ѝ инсулт, Нюланд припомня и думите на Томас Браун от Religio: "С мъка и болка идваме във все още непознатия ни свят, но напускането му е не по-малко болезнено".
Толкова много време посветих на изучаването на литературата в Станфорд и на историята на медицината в Кеймбридж, опитвайки се да проумея по-пълно смъртта, но единственото заключение, до което стигнах, бе, че нищо не съм разбрал. Описанията като тези, които прави Нюланд, ме убедиха, че човек може да разбере смъртта само чрез директен контакт с нея, лице в лице. Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.
18
Релационизъм — условие за съществуването, признак и общо свойство на всички обекти, които притежават способността за рефлексия, за отразяване на другия в себе си. — Б. пр.
19
Тежка аритмия, при която от сърдечните камери се подават хаотични импулси, вследствие на които сърцето не може да изпомпва кръв и това може да има фатални последици. — Б. пр.
20
How We Die: Reflections on Life‘s Final Chapter, 1994, Sherwin Bernard Nuland. — Б. пр.