В първите глави на "Как умираме" Нюланд разказва как като млад неопитен студент по медицина му се наложило да остане сам в операционната заедно с пациент, чието сърце внезапно спряло. В пристъп на отчаяние разрязал гръдта на пациента и се опитал да стимулира сърцето му с ръце. Човекът умрял, а Нюланд бил заварен от наставника си, покрит от главата до петите с кръв и смазан от поражението.
По времето, когато аз следвах, медицинските университети се бяха променили значително и такава сцена би била невъзможна: на нас на практика ни бе забранено да се докосваме до пациентите, а какво остава да ги разрязваме и да отваряме гръдния им кош!
Това, което не се бе променило, бе този присъщ на медиците героичен дух на отговорност, пробиващ си път сред кръвта и провала. За мен това бе образът на всеки истински лекар.
Първото раждане, на което присъствах, бе и първата ми смърт.
Тъкмо бях завършил първия етап от медицинската си подготовка. Тези две години бяха изпълнени с напрегнато учене, четене на книги в библиотеките, зубрене на лекции по кафенетата, повтаряне като папагал на информацията от ръчно направени картончета, докато лежах в леглото си. Щях да прекарам следващите две години в болницата и най-накрая щях да имам възможност да приложа усвоените знания, за да облекча страданията на реални, а не на въображаеми пациенти. Практиката ми започна в Отделението по акушерство и гинекология, а първата си гробарска смяна[21] изкарах в родилната зала.
Докато влизах в болницата по залез, се опитвах да си спомня всички фази на родилния процес — съответстващата ширина на разкритието на матката, термините, означаващи етапите на излизането на бебето, и всичко друго, което може би щеше да ми потрябва като информация.
Като студент задачата ми бе просто да наблюдавам, да запомням и да не се пречкам в краката на лекарите. Резидентите, които вече бяха завършили Медицинския факултет и приключваха с обучението си по избраната от тях специалност, заедно с опитните медицински сестри трябваше да бъдат главните ми наставници. Но все пак не ме напускаше страхът — усещах как мъждука упорито в мен — че по някаква случайност или пък съвсем нарочно ще бъда повикан да израждам сам бебе и няма да се справя.
Запътих се към стаята за почивка на лекарите, където трябваше да се срещна с резидента, към когото бях прикрепен. Отворих вратата и видях полегнала на дивана дребна брюнетка, която едновременно ядеше настървено сандвич, гледаше телевизия и четеше списание. Представих се.
— О, здравей, аз съм Мелиса — каза девойката. — Ще бъда тук или на рецепцията, ако ти потрябвам. Може би най-добре е да почнеш да следиш пациентката с фамилия Гарсия. Тя е на двайсет и две, бременна е с близнаци и има преждевременни контракции. Всички други са сравнително стандартни.
Докато похапваше, Мелиса ме заля с обилна информация: близнаците били едва в двайсет и трета седмица и половина и лекарите се надявали да удължат максимално бременността, за да могат да се развият възможно най-много; двайсет и четвърта седмица се смята за праг на оцеляването за бебетата и всеки допълнителен ден е важен. На пациентката се давали различни лекарства, за да се овладеят и предотвратят контракциите. Изведнъж пейджърът на Мелиса звънна.
— Добре — каза тя и свали краката си от дивана, — трябва да тръгвам. Ако искаш, остани тук. Има чудесна кабелна телевизия. Или пък можеш да дойдеш с мен.
Последвах я до стаята на медицинските сестри. Една от стените бе покрита с монитори, по които вървяха плавно вълнисти линии.
— Какво е това?
— На тези монитори се показва сърцебиенето на бебетата. Нека да те запозная с пациентката. Впрочем тя не говори английски. Знаеш ли испански?
Поклатих отрицателно глава.
Мелиса ме заведе в стаята. Тя бе тъмна, майката лежеше спокойно в леглото и си почиваше, към корема ѝ бяха прикачени датчици, които следяха контракциите ѝ и сърдечния ритъм на близнаците, след което изпращаха сигнала към мониторите, които видях в стаята на сестрите. Разтревоженият баща седеше до жена си и я държеше за ръка, а челото му бе свъсено от безпокойството. Мелиса им прошепна нещо на испански, после ме изведе от стаята.