След тази среща поддържахме връзка по електронната поща, но повече не се видяхме лично. Причината не бе, че потънах отново в рутината на всекидневието и бях затрупан от задачи, а защото усещах, че не бива да отнемам от скъпоценното за него време. От Пол зависеше дали ще поиска да се видим, или не. Давах си сметка, че в момента най-малко от всичко се нуждае от това да следва формалностите на току-що завързано приятелство. Въпреки това често си мислех за него и за жена му. Исках да разбера дали пише? Как намира време? Като лекар с много други ангажименти винаги ми е било трудно да отделям време, за да се занимавам с писане. Един известен писател, разсъждавайки за този вечен проблем, веднъж ми призна: "Ако съм неврохирург и кажа на гостите си, че трябва да ги оставя, за да отида на някоя спешна операция за трепанация на череп, никой няма да ме критикува. Но ако съобщя, че се качвам на горния етаж, за да пиша…
Интересно, дали Пол щеше да сметне тази история за забавна? В края на краищата той наистина би могъл да каже, че му се налага да прави трепанация! Би било съвсем правдоподобно! А всъщност би отишъл да пише.
Докато работеше по тази книга, Пол публикува в списание "Станфорд Медисин" кратко, но забележително есе, посветено на идеята за времето. Аз също пишех есе на тази тема и моите разсъждения бяха поразително близки с неговите идеи, въпреки че разбрах за текста му едва когато списанието попадна в ръцете ми. Прочетох есето и отново се впечатлих от това, което бях забелязал още в текста му за "Ню Йорк Таймс": стилът му бе просто възхитителен. Би могъл да пише на абсолютно всякакви теми и творбите му пак щяха да са смайващи. Но той не пишеше за други неща. Интересуваше се от времето и какво е значението му за него, сега, след като бе нелечимо болен. И именно това правеше писането му невероятно силно. За мен прозата му бе незабравима. Изпод перото му се лееше чисто злато.
Препрочитах текста му отново и отново, опитвайки се да вникна по-дълбоко в него. Първо, той бе музикален. Напомняше ми донякъде на Голуей Кинел[3], бе почти като поема в проза.
Това е част от стихотворение на Кинел, което веднъж слушах как лично той рецитира в книжарница в Айова Сити, без да поглежда нито веднъж към листа си.)
И същевременно в есето на Пол имаше нещо по-старо, спомен от други времена, в които е нямало метални барове. Няколко дни по-късно най-накрая се сетих: стилът му ми напомняше маниера на Томас Браун. Браун[4] е написал Religio Medici ("Религията на лекаря") през 1642 г., в характерния за онова време архаичен стил. Като млад лекар бях обсебен от тази книга, изучавах я така, както фермер се опитва да пресуши блато, което и баща му преди това се е мъчил да надвие. Беше безсмислено, но аз все пак полагах неимоверни усилия да разгадая всичките и тайни, захвърлях я сърдито настрани, после пак я вземах в ръце, без да съм съвсем убеден, че на нейните страници има нещо за мен, но все пак усещайки, че може да ме научи на нещо. Осъзнавах, че ми липсва определено ниво на критическо мислене, за да накарам буквите да запеят песента си за слуха ми, да проумея целия им смисъл. Книгата оставаше неразрешима загадка, независимо колко усилно се опитвах да я разтълкувам.
Защо, ще попитате вие? Защо си губех времето в опити да я разбера? Кой изобщо се интересува от Religio Medici?
Уилям Ослър, моят герой и пример за подражание, се е интересувал, ето кой. Починалият през 1919 г. Ослър се смята за основател на съвременната медицина. Той е обичал тази книга. Държал я е на нощното си шкафче. Поискал да сложат екземпляр от нея в гроба му. Много години не успявах да разбера какво бе видял на тези страници. След много опити — и няколко десетилетия — книгата най-накрая ми се разкри (за това помогна и новото издание, вече със съвременен правопис). Главният номер бе да четеш на глас — така не може да се изгуби ритъмът:
Таим в себе си чудеса, вътре в нас са цялата Африка и всичките ù дивни дарове; ние сме тази дръзка и смела част от природата, която мъдрият човек изучава в сбит текст, докато другите се мъчат да открият в отделни томове или гигантски енциклопедии…
Когато стигнете до последния параграф в книгата на Пол, прочетете го на глас и ще доловите същия дълъг слог, ритъм, на който ви се струва, че може да потропвате с крак… но както при Браун, ще ви бъде трудно да го следвате. Струва ми се, че Пол е приемник на Браун. (Или — ако допуснем, че линейното време е илюзия — може би Браун е приемник на Каланити. Да, от това може да ти се завие свят.)
3
Голуей Кинел (1927–2014) — американски поет, преводач на поезия, редактор. Носител на наградата "Пулицър" през 1983 г. — Б. пр.
4
Сър Томас Браун (1605–1682) — британски медик, един от най-прочутите представители на английската проза от епохата на барока, автор на литературни съчинения на окултно-религиозни и естественонаучни теми. — Б. пр.