Ръцете ми трепереха, докато прокарвах иглата през подкожната тъкан. При пристягането на кожата видях, че съм започнал леко под наклон. Шевът се получи крив, между конеца се подаваше подкожна мас.
Мелиса въздъхна.
— Не е равно. Трябва само да хванеш кожния пласт. Виждаш ли тази тънка бяла ивица?
Виждах я. Не само умът ми трябваше да събира опит, както се оказваше, а и очите ми.
— Ножици! — провикна се Мелиса, разши аматьорския ми шев, заши наново раната и я покри с марля и лейкопласт. После откараха пациентката в стаята ѝ.
Както ми бе казала по-рано Мелиса, 24 седмици в утробата — това е минималният срок, за да оцелее плодът. Бременността на Елена бе продължила 23 седмици и шест дни. Органите на близнаците вече бяха оформени, но вероятно не бяха готови да поддържат нормални жизнени функции. Те се нуждаеха от още цели четири месеца защитено съществуване в утробата, където трябваше да получат всички хранителни вещества и наситена с кислород кръв чрез пъпната връв. Сега кислородът трябваше да навлиза през белите им дробове, които още не бяха готови за пълноценно разширяване и обмяна на газовете, т. е. за дишане.
Отидох да видя новородените в Реанимацията: всеки от близнаците бе сложен в прозрачен пластмасов инкубатор, обкръжен от големи пиукащи апарати; децата едвам се виждаха сред множеството тръбички и мрежа от жици. От двете страни на инкубатора имаше малки отвори, през които родителите могат да пъхнат ръка и да се протегнат, за да погалят крачето или ръчичката на детето и така да му дадат толкова нужния човешки контакт.
Слънцето изгря, смяната ми приключи. Прибрах се вкъщи, но не можех да заспя: в съня ми постоянно изплуваше онзи момент, в който близнаците бяха изтръгнати от майчината утроба. Също като недоразвитите детски дробчета, и аз не се чувствах готов за отговорността да поддържам и съхранявам живота.
Когато се върнах вечерта на работа, ме разпределиха при нова бременна пациентка. С това раждане не се очакваха никакви проблеми. Всичко бе съвсем рутинно, дори датата на термина съвпадаше. Заедно с медицинската сестра следях развитието на раждането: контракциите на пациентката зачестяваха. Сестрата съобщи, че шийката на матката се е отворила от три до пет сантиметра, после и до десет.
— Добре, сега вече е време да напъвате — каза тя на пациентката.
После се обърна към мен:
— Не се безпокойте, ще ви съобщим, когато бебето тръгне да излиза.
Намерих Мелиса в стаята за почивка. След известно време целият акушерски екип бе повикан: раждането на бебето наближаваше. Пред вратата Мелиса ми подаде престилка, ръкавици и чифт високи калцуни.
— Става голямо мазало, да знаеш — предупреди ме тя.
Влязохме в стаята. Застанах притеснено встрани, но после Мелиса решително ме избута точно между краката на пациентката.
— Напъвайте! — поощряваше я сестрата. — Както предишния път, но без виковете.
Само че виковете не спираха, а скоро към тях се добавиха други течности и алена струя. Спретнатите медицински диаграми някак не се връзват със самата Природа, в която явно не само клюновете и лапите на хищниците са целите в кръв. Кръвта шурти обилно и по време на раждане. (И не, не е като на снимките на Ан Гедес[24].)
Тогава ми стана ясно, че практическото ми обучение като лекар ще бъде много по-сложно от времето, прекарано в учене в университетските зали. Четенето на книги и решаването на тестове с няколко възможни отговора изобщо не приличат на пристъпването към действия и на поемането на отговорността за тях. Да знаеш, че трябва да подходиш внимателно, когато дърпаш бебето за главата, за да подпомогнеш излизането му, не е същото като да го направиш в реалността. Какво ще стане, ако дръпнеш прекалено силно? ("Необратимо увреждане на нервите!", крещеше мозъкът ми.) Главичката се показваше с всяко напъване, после отново се прибираше. Бебето сякаш танцуваше, три крачки напред, две назад. Аз чаках. Човешкият мозък превръща основната функция на организма — репродуктивната — в мъчителен процес. Същият този мозък прави родилните отделения, кардиотокографията[25], епидуралната упойка и спешните цезарови сечения едновременно и възможни, и необходими.
Стоях неподвижно, не знаех кога и какво да правя. Следвайки указанията на акушерката, протегнах ръка към появяващата се глава и при следващия напън внимателно извадих детето, като го придържах за раменцата. Момиченцето бе едро, пухкаво и мокро, три пъти по-голямо от вчерашните близнаци. Мелиса защипа пъпната връв, а аз я прерязах. Малката отвори очи и се разплака. Подържах я още малко в ръце, почувствах теглото и присъствието ѝ в този нов свят, после я предадох на сестрата, която я отнесе на майка ѝ.
24
Ан Гедес (1956 г.) — австралийска фотографка, която прави красиви и нежни снимки на бебета в странни облекла и сред причудливи приказни декори. — Б. пр.