Петнайсет минути след началото на операцията видях Мери в коридора, плачеща.
Хирургът винаги започва операцията, като пъха камера в тясно отверстие, за да провери за наличие на метастази, тъй като прекалено голямото разпространение на рака прави хирургическата намеса безсмислена и операцията се отменя.
Докато стояла в операционната в очакване на деветчасовата процедура, Мери си помислила: "Божичко, толкова съм уморена. Нека намерят метастази". И наистина намерили. Зашили пациента и отменили операцията. Отначало Мери изпитала облекчение, после я завладял все по-силен и смазващ срам. Избягала от операционната, отчаяно изпитваща нужда от изповедник, на когото да признае греха си, и аз станах такъв за нея.
Когато бях четвърти курс в Медицинския факултет, започнах да забелязвам как все повече от моите състуденти избират не толкова отговорни области за своята резидентура, например радиология или дерматология. Изненадах се и реших да събера информация от няколко елитни университета. Тенденцията, общо взето, се оказа точно такава: към края на обучението мнозинството от студентите избират по-популярни, по-модни, така да кажем, специализации, от онези с по-малкото работни часове, по-малко напрежение, по-голяма заплата. Идеализмът, който сигурно бе изпълвал мотивационните им есета при кандидатстването, бе изчезнал или поне значително се бе разсеял.
Дипломирането ни наближаваше и когато по йейлска традиция се заехме да пишем своите професионални клетви, които представляват смесица от думите на Хипократ, Маймонид, Ослър и други велики медици, няколко от състудентите ни настояха да бъдат отменени, защото според тях така сме поставяли интересите на пациентите си над нашите собствени. (Останалите не допуснахме тази дискусия да се развие. Клетвите останаха. Бях поразен — за мен този егоцентризъм бе абсолютно неетичен и би трябвало да е недопустим в медицината. Беше прекалено рационален. Да, повечето хора избират професията си по три критерия: заплата, условия на работа, работно време. Но поставянето на тези критерии на първо място наистина е начинът, по който си избираш работа — а не призвание.)
Аз избрах неврохирургията. Известно време се колебаех какво да бъде, но изборът ми се потвърди една нощ, в коридора пред операционната, докато стоях там и слушах в благоговение как детски неврохирург разговаря с родителите на момченце, което бе постъпило в болницата със силно главоболие, а се бе оказало, че има голям мозъчен тумор.
Лекарят не само излагаше медицинските факти, той изразяваше искрено човешко състрадание, осъзнавайки, че думите му са истинска трагедия за родителите. Оказа се, че майката е рентгенолог. Туморът изглеждаше злокачествен — жената вече бе прегледала снимките от скенера и сега седеше на пластмасовия стол, под светлината на флуоресцентната лампа, съсипана от мъка.
— И така, Клер… — започна внимателно хирургът.
— Наистина ли е толкова сериозно, колкото изглежда? — прекъсна го тя. — Мислите ли, че е рак?
— Не знам. Но знам — и съм сигурен, че и вие сте наясно с това — че животът ви от сега нататък ще се промени. Вече се е променил. Предстои ви дълъг път, разбирате ме, нали? Трябва да се държите един за друг, да си давате почивка, когато ви е нужна. Такава болест може или да ви сплоти като семейство, или да ви раздели. Сега, повече от всякога, трябва да се подкрепяте. Но не искам нито единият от вас да стои денонощно до леглото на сина ви и никога да не напускате болницата. Разбрахме ли се?
След това описа планираната операция, възможните последствия от нея, решенията, които трябваше да вземат веднага, и тези, които трябваше да почнат да обмислят, но все още не бяха наложителни, и другите, за които засега изобщо не бе нужно да се тревожат.
В края на разговора на родителите не бе станало по-леко, но поне можеха да погледнат по-ясно в бъдещето. Наблюдавах лицата на тези хора — отначало бяха бледи, свъсени, сякаш те почти не присъстваха тук, на този разговор, но постепенно погледите им се избистриха и фокусираха.
И докато седях там, осъзнах, че въпросите за връзката между живота, смъртта и смисъла на всичко това, които всеки човек си задава на някакъв етап, обикновено възникват в контекста на медицината. В реалните ситуации, когато човек осмисля тези въпроси, те се превръщат във философско и биологическо упражнение. Хората са организми, подчиняващи се на физическите закони, включително и онези, уви, според които ентропията постоянно се увеличава. Болестите са нарушена дейност на молекулите; основното условие за поддържане на живота е метаболизмът, а смъртта е прекратяването на дейността му.