Докато всички други лекари се борят с болестите, неврохирурзите проникват в самата сърцевина на личността на пациентите: всяка операция на мозъка по необходимост се явява манипулация на същността на човека и всеки разговор с пациент, претърпял подобна оперативна намеса, е потвърждение на този факт. Обикновено за пациентите и за техните семейства операцията на мозъка е най-драматичното събитие, което са преживявали, и като такова то има огромно влияние.
Когато става дума за подобно критично изживяване, въпросът не е само в това дали ще оживееш, или ще умреш, а какъв трябва да е животът ти, за да има смисъл да го живееш. Бихте ли жертвали говора си — или този на майка си — заради няколко допълнителни месеца живот без думи? Ще се откажете ли от зрение, за да намалите дори минималния риск от смъртоносен кръвоизлив в мозъка си? Ще се съгласите ли дясната ви ръка да спре да функционира, за да се избавите от силните тремори в нея? Колко неврологични страдания ще допуснете да понесе детето ви, преди да приемете, че за него смъртта е за предпочитане? Тъй като мозъкът определя нашето възприятие за света, всяко неврологично заболяване принуждава пациента и членовете на семейството му да си зададат въпроса: Какво осмисля живота ни така, че да си заслужава да живеем?
Неврохирургията ме омагьоса с безкрайния си стремеж към съвършенство; също като древногръцката идея за арете, мислех си аз, добродетелта изисква морално, емоционално, умствено и физическо превъзходство. Струваше ми се, че неврохирургията е най-предизвикателният и директен сблъсък с житейския смисъл, човешката личност и смъртта.
На раменете на неврохирурзите лежат огромни отговорности, но освен това те трябва да са специалисти едновременно в няколко области: неврохирургия, интензивна терапия, неврология, радиология. Осъзнах, че ще ми се наложи да развивам не само разума и ръцете си, но и очите, а вероятно и други органи. Мисълта за това ме въодушевяваше, но и притесняваше; и все пак, може би някой ден наистина щях да се влея в редиците на тези ерудити, които се заравят в най-дълбоките емоционални, научни и духовни проблеми и намират изход от тях.
След като завършихме Медицинския факултет, с Луси се оженихме и се преместихме в Калифорния, за да завършим резидентурите си — аз в Станфорд, а тя — в Калифорнийския университет в Сан Франциско, който се намираше наблизо. Медицинският университет вече официално бе зад гърба ни, сега ни предстоеше реалната отговорност за живота на хората.
В болницата бързо си намерих приятели; най-близки ми бяха Виктория, която също бе резидент като мен, и Джеф — няколко години по-голям от нас, резидент-съдов хирург. През следващите седем години ни предстоеше да се превърнем от обикновени зрители в театъра на медицинската драма в главни действащи лица.
През първата година от резидентурата стажант-лекарят може да бъде сравнен с дребен чиновник, опитващ се да се противопостави на гигантския натиск на живота и смъртта, въпреки че дори тогава обемът на работа е огромен. На първия ми работен ден старшият резидент ми каза: "Резидентите-неврохирурзи не са просто най-добрите хирурзи, ние сме най-добрите лекари в цялата болница. Накарай ни да се гордеем с теб". Дадоха ми и други съвети. Управителят на болницата, минавайки през отделението: "Винаги яж с лявата ръка. Трябва да работиш еднакво добре и с двете ръце". Някой от старшите резиденти: "Главният лекар в момента се развежда и се затрупва нарочно с много работа. Не му досаждай с любезности и ненужни въпроси". Тръгващият си стажант-лекар, който трябваше да ме ориентира в ситуацията, но вместо това просто ми връчи списък с четиресет и трима пациенти и заяви: "Ще ти кажа само едно: "Болните могат винаги да ти причинят още болка, но не могат да спрат времето"[29]. След което си замина.
Първите два дни изобщо не излязох от болницата, но съвсем скоро се научих да се справям с убийствената бумащина, която в началото ми се струваше безкрайна, и тя вече ми отнемаше само час. Все пак документите, по които работиш в болницата, не са просто някакви хартийки: те са фрагменти от истории, изпълнени с рискове и триумфи. Едно осемгодишно момченце на име Матю например постъпи при нас, оплаквайки се от силно главоболие, но се оказа, че има тумор, опиращ в хипоталамуса. Хипоталамусът регулира нашите основни потребности: сън, глад, жажда, секс. Ако оставехме тумора, Матю щеше да бъде обречен на живот, пълен с облъчване, поредица от операции, катетри в мозъка… Накратко казано, това щеше да го лиши от детство. Пълното отстраняване на тумора можеше да предотврати всичко, но имаше вероятност операцията да повреди хипоталамуса, което щеше да превърне момчето в роб на неговите желания. Хирургът се зае със задачата, пъхна малък ендоскоп през ноздрите на детето и проби отвор в основата на черепа. Стигна вътре, успешно отстрани тумора и след няколко дни Матю подскачаше из отделението и крадеше бонбони от медицинските сестри, напълно готов да се прибере у дома. Тази нощ щастливо завърших безкрайното количество документи по неговия случай.
29
Цитат от книгата