Във вторник загубих първия си пациент.
Беше жена на осемдесет и две години, дребничка и спретната, най-здравият човек в Отделението по обща хирургия, където прекарах един месец като стажант-лекар. (На аутопсията ѝ патологът бе шокиран, когато научи възрастта ѝ: "Тя има органи на петдесетгодишна!".) Дойде в болницата заради запек, причинен от леко запушване на червата. В продължение на шест дни се надявахме, че проблемът ще се реши от само себе си, но това не стана, така че се наложи неголяма операция.
Около осем часа вечерта в понеделник се отбих при пациентката: тя беше активна и се чувстваше добре. Докато разговарях с нея, извадих от джоба си списъка със задачите за деня и зачертах последната точка ("Да проверя мисис Харви след операцията"). Сега можех да се прибера у дома и да си почина малко.
Някъде след полунощ телефонът ми звънна. Мисис Харви бе в критично състояние. Самодоволството ми от цялата добре свършена бюрократична работа се изпари на мига. Седнах в леглото и почнах да раздавам указания: "Един литър разтвор на Рингер[30], ЕКГ, гръден рентген, веднага! Идвам незабавно". Обадих се на наставничката си, която ми каза да назнача и анализ на кръвта и ме помоли да я информирам, когато стане ясно какво е положението. Появих се запъхтян в болницата и видях, че мисис Харви се задъхва, пулсът ѝ е извънредно висок, кръвното ѝ е ужасно ниско. Състоянието ѝ не се подобряваше, каквото и да правех. Освен това, тъй като бях единственият стажант-лекар на смяна в Отделението по обща хирургия, пейджърът ми непрекъснато пищеше. Някои от обажданията можех да пропусна (пациенти, на които трябваше да се дадат сънотворни), някои — не (пациент с руптурирала аневризма на аортата в Спешното отделение). Почнах да се отчайвам, разкъсваха ме на части, а мисис Харви не се подобряваше. Прехвърлихме я в Реанимацията, където я натъпкахме с лекарства и течности, за да я поддържаме жива, и прекарах следващите няколко часа, притичвайки от пациента в Спешното, който можеше да умре, и активно умиращия пациент в Реанимацията. Към 5:45 сутринта болният от Спешното го отведоха в операционната, а състоянието на мисис Харви сравнително се стабилизира. За да не умре, бяха нужни дванайсет литра течност, две банки кръв, вентилация на дробовете и три различни препарата, повишаващи кръвното налягане.
Когато най-накрая си тръгнах от болницата — в пет часа следобед, във вторник, мисис Харви нито се бе подобрила, нито се бе влошила. В седем вечерта телефонът звънна: пациентката отново бе получила пристъп и ѝ бяха направили сърдечен масаж и изкуствено дишане. Пак се втурнах към болницата. Както и предишния път, успяхме да я опазим жива. Този път не се прибрах вкъщи, а седнах да хапна в заведение близо до болницата, защото предполагах, че скоро отново ще ме повикат.
В осем вечерта телефонът звънна: мисис Харви бе умряла.
Тръгнах към къщи, за да поспя.
Бях изпълнен с нещо средно между гняв и печал.
По някаква причина мисис Харви бе станала нещо повече от пореден номер в купчината листове и се бе превърнала в моя пациентка. На следващия ден отидох на аутопсията ѝ. Наблюдавах как патологът я отваря и вади органите ѝ. Огледах лично всеки един от тях, опипах ги с ръце и проверих възлите, които бях направил на червата и. В този момент реших винаги да се отнасям към документацията по случаите си като към пациенти, а не обратното.
В първата година от резидентурата си се сблъсквах често със смъртта. Понякога я виждах как наднича иззад ъглите, друг път се спотаяваше смутена, че е била хваната в една стая няколко пъти поред. Ето само неколцина от хората, които видях да умират:
1. Алкохолик, чиято кръв вече не можеше да се съсирва. Той умря от подкожен кръвоизлив. Синините по тялото му се разпространяваха все повече с всеки изминал ден. Преди да изгуби съзнание, ме погледна и каза: "Не е честно! Аз разреждах алкохола си с вода".
30
Лекарство за детоксикация и възстановяване на нормалния водноелектролитен състав на кръвта. — Б. пр.