2. Колежка, патоанатом, която умря от пневмония. След като издаде предсмъртния си стон, я отнесоха в залата за аутопсии — последното ѝ пътуване до лабораторията по патология, където бе прекарала толкова много години от живота си.
3. Мъж, на когото бе направена малка неврохирургическа процедура за премахване на рязка болка на лицето. По време на операцията лекарят бе поставил миниатюрна капчица течен цимент на предполагаемия нерв, за да се предотврати натискът на вената върху него. След седмица пациентът бе започнал да изпитва силни болки в главата. Изпробваха всякакви методи за диагностика, но диагнозата така и не бе установена.
4. Десетки случаи на хора с травми на главата: опити за самоубийство, изстрели, пиянски свади, инциденти с мотори, катастрофи с коли. Нападение на лос.
На моменти напрежението направо ставаше осезаемо. Страхът и страданието винаги витаеха във въздуха и обикновено просто ги вдишвахме, без да им обръщаме внимание. Но имаше дни, особено едни такива влажни и топли, когато тежестта им ни захлупваше и задушаваше.
Когато бях в болницата в някои от тези дни, имах чувството, че съм се загубил в безкрайна джунгла, през горещо лято, тялото ми се облива в пот, а от небето върху мен се изливат сълзите на роднините на умиращите.
През втората година на обучението си резидентите пристигат първи при спешни случаи. Едни пациенти не можеш да спасиш, други успяваш. Помня как за първи път ми доведоха пациент от Спешното в операционната зала, как дренирах кръвта от черепа му и после станах свидетел на това как той започва да разговаря с роднините си и се оплаква от раната в главата си… Изпаднах в такава еуфория, че два часа обикалях из болницата, бродех като сомнамбул, докато в един момент изгубих представа къде се намирам. Бяха ми нужни 45 минути, за да си намеря пътя обратно.
Условията на работа бяха тежки. Резидентите прекарват по около 100 часа седмично в болницата, независимо че според правилата графикът ни не бива да надвишава 88 часа — просто винаги има много работа. Очите ми сълзяха, главата ми пулсираше, в два часа през нощта се наливах с енергийни напитки. В болницата се държах, но щом излезех навън, изтощението си казваше думата. Препъвах се из паркинга и често подремвах в колата си, преди да измина петнайсетте минути път с колата до вкъщи.
Не всички резиденти могат да се справят с това. Един от нас просто бе неспособен да поеме такава отговорност и свързаното с нея чувство за вина. Той бе талантлив хирург, но отказваше да признава грешките си. Веднъж, когато седяхме в стаята за почивка, ме помоли да му помогна да спаси кариерата си.
— Всичко, което трябва да направиш — обясних му аз, — е просто да ме погледнеш в очите и да кажеш: "Извинявай. Това, което стана, бе по моя вина. Повече няма да се повтори".
— Но медицинската сестра…
— Не. Трябва да се научиш да изричаш тези думи и да проумееш смисъла им. Опитай още веднъж.
— Но…
— Не. Просто го кажи.
След около час разговори осъзнах, че е обречен.
Стресът принуди още една резидентка да зареже напълно нашата област; тя напусна и се зае с по-малко отговорна работа в сферата на консултациите.
Други платиха още по-висока цена.
Уменията ми нарастваха, но заедно с тях нарастваха и отговорностите ми. За да се научиш да определяш чий живот може да бъде спасен, чий — не може, и чий изобщо не трябва да бъде спасяван, е нужна изключително добра способност за прогнозиране на ситуацията. Допусках грешки. Откарвах припряно пациент в операционната, за да съхраня само този участък от мозъка му, който щеше да позволи сърцето му да продължи да бие, но човекът загубваше способността си да говори и можеше да се храни само чрез тръбичка, обречен на съществуване, каквото никога не би пожелал…
Започнах да възприемам подобен изход от операциите като по-голям провал от самата смърт на пациента. Бледото мъждукане на един метаболизъм, лишен от съзнание, се превръща в непоносимо бреме, което обикновено роднините стоварват на раменете на болничния персонал. Близките, неспособни да вземат решение за съдбата му, го посещават все по-рядко и по-рядко, докато не се намеси някоя пневмония или дългото залежаване не сложи великодушно край на това. Някои хора смятат такъв живот за допустим и настояват да се използват всичките му възможности, други са категорично против него. Неврохирургът трябва да се научи да взема правилното решение за всяка отделна ситуация.
Избрах кариерата на неврохирург отчасти за да проумея смъртта: исках да я преследвам, да я уловя, да смъкна плаща от главата ѝ и да я погледна право в очите, без да мигам. Неврохирургията ме привличаше както заради проблемите на мозъка и съзнанието, които са неразривна част от нея, така и заради тясната ѝ връзка с живота и смъртта. Мислех си, че живот, прекаран в пространството между битието и небитието, ще ми предостави не само поле за дейност, за да вложа състраданието си към другите човешки същества в действията си, но и ще ми позволи да усъвършенствам личността си: да се откъснеш от жалкия материализъм и от маловажните битови подробности, да достигнеш до същината на нещата, да се научиш да вземаш решения на живот и смърт, за истински важното… Да, така би трябвало да се постигне поне частично някакво духовно извисяване, нали?