Но по време на резидентурата осъзнах нещо съвсем различно.
Сред безкрайния поток от черепномозъчни травми започнах да подозирам, че ярката светлина на тези трагедии само ще ме заслепи и ще ми попречи да видя тяхната съкровена същност; все едно да се опитваш да учиш астрономия, като се взираш право в слънцето. Все още не бях с пациентите в съдбоносните за тях моменти, просто присъствах в стаята. Ставах свидетел на много страдание. И по-лошото бе, че привиквах с него.
Дори давещ се в кръв, човек се научава да остава на повърхността, адаптира се, плува и даже се наслаждава на живота, вкопчил се за сала заедно с другите лекари и медицински сестри, полюшвани от същата приливна вълна.
С колегата ми Джеф работехме в Отделението по травматология. Когато ме викаше при пациент, за да преценя риска от мозъчна травма при нараняване на главата, винаги бяхме в синхрон. Веднъж опипа корема на пациента, после ме попита за прогнозата ми за неговата когнитивна функционалност. Отвърнах, че все още може да стане сенатор, но само на някой много малък щат. Джеф се разсмя.
След този случай населението на щатите стана нашият показател за сериозността на мозъчното увреждане. "Уайоминг или Калифорния?", можеше да попита той, за да разбере колко интензивен трябва да е планът му за лечение на пациента. Или пък аз казвах: "Джеф, знам, че кръвното на пациента е лабилно, но съм длъжен да го прехвърля в операционната, иначе от Вашингтон ще се превърне в Айдахо. Ще го стабилизираш ли?".
Един ден бях в кафетерията, за да си взема обичайния обяд — диетична кока-кола и сладолед, когато пейджърът ми даде знак за пациент със сериозна мозъчна травма. Втурнах се в Травматологията и скрих сладоледа си за секунда зад компютъра, тъкмо когато дойдоха парамедиците, бутащи на носилка пациента. Те ми съобщиха подробностите: "Двайсетгодишен мъж, инцидент с мотоциклет, скорост шейсет и пет километра в час, вероятно мозъкът му изтича през носа…".
Заех се веднага за работа, поисках комплекта за интубация и бързо оцених жизнените функции на пациента. След като бе успешно интубиран, прегледах многобройните му други наранявания: нараненото лице, ожулванията от асфалта, разширените зеници. Натъпкахме го с банка "Манитол"[31], за да намалим отока в мозъка, и бързо го изпратих на скенер. Томографията показа натрошен череп и силен вътрешен кръвоизлив. Вече си представях как пробивам черепа и извличам кръвта, но внезапно кръвното му налягане се понижи. Върнахме го обратно в Травматологията и тъкмо когато целият останал екип от колеги дойде, сърцето му спря. Около пациента се завихри всевъзможна дейност: поставиха катетри в бедрените му артерии, дълбоко в гърдите му вкараха тръбички, в системата му потекоха лекарства, и през цялото това време лекарите му правеха масаж на сърцето, за да не спира притокът на кръв. След трийсет минути му позволихме да умре. Всички разбирахме, че с такава травма на главата смъртта е за предпочитане.
Излязох от отделението тъкмо когато на членовете на семейството му им бе позволено да дойдат и да видят тялото. И в този момент си спомних: диетичната ми кола, сладоледът… и ужасната горещина в болницата. Под прикритието на един от резидентите от Спешното се промъкнах обратно като призрак, за да спася сладоледа си, който стоеше до тялото на сина на тези хора, когото не бях успял да спася.
Трийсет минути в хладилната камера реанимираха обяда ми. "Хм, доста вкусно!" мислех си аз, махайки от зъбите си парченцата от шоколадови бисквитки, докато семейството се прощаваше с починалия. Запитах се дали, от гледна точка на етиката, за краткото време, в което работех като лекар, се плъзгах все повече надолу, или засега продължавах да се катеря нагоре?
Няколко дни по-късно научих, че Дори, моя приятелка от Медицинския факултет, е претърпяла автомобилна катастрофа. В опит да я спаси неврохирургът бе направил операция. Сърцето на Дори бе спряло, бяха успели да я реанимират, но на следващия ден бе починала. Не желаех да научавам нищо повече. Дните, когато някой просто "умираше в автомобилна катастрофа", за мен отдавна бяха свършили. Сега тези думи отваряха кутията на Пандора и оттам излизаха следните образи: носеща се към мен носилка, кръв на пода на Отделението по травматология, тръбичка, подаваща се от гърлото на приятелката ми, натискът, прилаган върху гръдния ѝ кош. Представях си ръцете — моите ръце, които бръснат косата на Дори, виждах как скалпелът отваря главата ѝ, чувах звука от бормашината и усещах мириса на изгоряла кост, прашинките, които се виеха във въздуха около нея, пукнатината, докато разтварям черепа… Косата ѝ е наполовина обръсната, главата ѝ е деформирана. Тя не прилича на себе си; сега е непозната за приятелите и роднините си. Може би щеше да има и тръбички в гърдите, и натрошен крак…
31
Вещество, което усилва филтрацията, увеличава количеството на урината и предизвиква увеличение на обема на циркулиращата кръв. — Б. пр.