В такива моменти не действах, както обикновено, като противник на смъртта, а като неин пратеник. Бях длъжен да помогна на роднините да проумеят, че силният и независим човек, когото са познавали, е останал в миналото, и те трябва да решат кое би предпочел техният близък: лесна смърт или живот, привързан към банки с течности, с тръбички, които влизат и излизат от тялото му, в името на упорството, въпреки че самият пациент е неспособен да се бори за своя личен избор.
Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.
С моя нов възглед за работата информираното доброволно съгласие — процедурата, при която пациентът подписва документ, който разрешава провеждането на оперативната намеса — се превърна в нещо повече от проста юридическа формалност, когато лекарят възможно най-бързо съобщава възможните рискове. Това бе шанс да се споразумея с ранен другар: Аз съм тук, до теб съм, и с цялата си отговорност ти обещавам да те съпроводя до другия бряг.
На този етап от резидентурата си бях станал много по-отговорен и опитен отпреди. Най-накрая можех да си поема дъх, да не се боя отчаяно, че от работата ми ще пострада безценният ми животец. Можех да поема пълна отговорност за състоянието на пациентите си.
Все по-често мислех за баща си. По време на обучението си в Медицинския факултет с Луси понякога го придружавахме на неговите сутрешни визитации в болницата в Кингман. Той винаги се стараеше да успокоява и развеселява пациентите. Веднъж попита жена, която се възстановяваше след операция на сърцето:
— Гладна ли сте? Да ви донесат ли нещо?
— Каквото и да е — отвърна тя. — Умирам от глад.
— Какво ще кажете за стек и омар?
После взе телефона и позвъни на рецепцията.
— На моята пациентка спешно са ѝ нужни стек и омар!
После се обърна към жената, усмихна се и добави:
— Стекът и омарът идват насам. Не обръщайте внимание, ако приличат на сандвич с пуешко, просто заблуда за очите.
Умението му да установява съвсем естествена връзка с пациентите и да им вдъхва доверие бе вдъхновение за мен.
Трийсет и пет годишна жена седеше на леглото в Реанимацията. На лицето ѝ бе изписан силен страх. Избирала подарък за рождения ден на сестра си, когато изведнъж изгубила съзнание. Скенерът показа, че има доброкачествен тумор в мозъка, който притискаше десния ѝ фронтален лоб. От гледна точка на оперативния риск това бе най-добрият възможен тумор и най-доброто място, на което да бъде; операцията почти на сто процента би сложила край на припадъците ѝ. Имаше и вариант без операция, но това означаваше цял живот да приема токсични лекарства против припадъци.
Веднага обаче видях, че мисълта за операция на мозъка ужасява тази жена повече от всичко на света. Тя беше самотна, на непознато място. До съвсем скоро бе обикаляла из обичайната суматоха на търговския център, а сега седеше сред странни бипкащи уреди в миришещото на силен антисептик Отделение по реанимация. Ако се впуснех в подробно разяснение на рисковете и вероятните усложнения от операцията, сигурно щеше да се откаже от нея. Можех да направя точно така, да отбележа писмено отказа ѝ в документацията и с чувство за изпълнен дълг да премина към следващата си задача.
Вместо това с нейно разрешение повиках роднините ѝ и заедно обсъдихме възможните начини на действие. Докато разговаряхме, забелязах, че тя започва постепенно да възприема това, което отначало в съзнанието ѝ бе непосилен избор, като определено трудно, но все пак разумно решение. В тази ситуация се отнесох към нея като към личност, а не като към проблем, който просто трябваше да бъде решен.
Всичко мина съвсем гладко. Два дни по-късно жената се прибра у дома и повече никога не се оплака от припадъци.
Всяко сериозно заболяване преобразява кардинално живота не само на пациента, а и на цялото му семейство. Мозъчните заболявания обаче крият допълнителни езотерични тайни. Смъртта на нечий син сама по себе си разрушава реда във вселената на родителите му; колко по-ужасяваща е ситуацията, в която е умрял мозъкът на пациента, но тялото е все още топло и сърцето му продължава да тупти?
Думата "бедствие" на английски език — disaster — означава буквално "разпадаща се звезда" и няма по-подходящ израз, който да опише изражението в очите на пациента, когато чуе диагнозата си от неврохирурга. Понякога новината е толкова шокираща за хората, че в мозъка им протича силен ток, сякаш са поразени от електрически удар. Този феномен е известен като "психогенен синдром" и представлява по-тежък вариант на прилошаването, което изпитват много хора при научаването на лоши новини. Когато майка ми била в колежа, съвсем сама, и научила, че баща ѝ — човекът, който отстоявал правото ѝ да получи образование във все още провинциална Индия през шейсетте години, е починал след продължително заболяване, получила психогенен припадък. Той продължил, докато не се върнала у дома за погребението.