След като на един от моите пациенти му откриха рак на мозъка, той внезапно изпадна в кома. За да разбера причината за комата, назначих множество изследвания, скенери и електроенцефалограми, но нямаше никакъв резултат. Окончателният тест, който ми подсказа истината, бе най-простият: повдигнах ръката на пациента над лицето му и я пуснах. Човекът в психогенна кома продължава да има контрол над себе си поне до такава степен, че не би си причинил болка. Лечението се състои от успокоителни разговори, докато думите не достигнат до съзнанието му и той не се пробуди доброволно.
Ракът на мозъка бива два вида: първични тумори, развиващи се в мозъка, и метастатични, които "мигрират" от други органи, най-вече белите дробове. Операцията не помага за изцелението на болестта, но може да удължи живота; повечето хора с рак на мозъка се очаква да живеят година, понякога две.
Мисис Ли бе зеленоока жена под шейсет години, която бе постъпила при мен преди два дни от болница, близо до дома ѝ, на около 160 километра от нашето болнично заведение. Съпругът ѝ, облечен в карирана, пъхната в дънките риза, стоеше до леглото ѝ и си играеше с венчалната си халка. Влязох в стаята ѝ, представих се и мисис Ли ми разказа историята си. През последните дни изпитвала силни болки в дясната ръка, постепенно почнала да губи контрол върху нея и накрая ръката изобщо престанала да я слуша и не можела да закопчае дори едно копче на блузата си. Отишла в местната болница, защото се изплашила, че може да е претърпяла инсулт. Там ѝ направили ядрено-магнитен резонанс и я препратили към нас.
— Някой каза ли ви какви са резултатите от ЯМР? — попитах аз.
— Не.
Както често се случва с неприятните новини, тази задача бе прехвърлена на нас. Аз самият бях правил това многократно. Колко пъти бяхме спорили с онколога чий ред е да съобщава лошата диагноза на пациента? Е, реших в онзи момент, това трябва да свърши сега.
— И така… — започнах аз, — предстоят ни много неща за обсъждане. Как смятате, какво става според вас? За мен е важно да знам, да чуя мнението ви, да съм сигурен, че сме изкоментирали всичко.
— Мислех, че съм изкарала инсулт, но явно не е така.
— Права сте. Не сте имали инсулт — кимнах аз. Виждах пропастта между живота, който бе водила допреди седмица, и този, в който ѝ предстоеше да навлезе. Със съпруга ѝ не бяха готови да чуят израза "рак на мозъка" — кой всъщност е готов за това? — затова започнах по-отдалече.
— Ядрено-магнитният резонанс показва образувание в мозъка ви, което предизвиква тези симптоми.
Мълчание.
— Искате ли да погледнете снимките?
— Да.
Отворих снимките на компютъра, разположен до леглото, и ѝ показах носа, очите и ушите, за да се ориентира. После привлякох вниманието и към тумора — обемист бял кръг, обграждащ черно некротично ядро.
— Какво е това? — попита мисис Ли.
Може да е много неща. Има вероятност да е инфекция. Ще бъдем сигурни едва след операцията.
Все още ми се искаше да говоря уклончиво, да не давам категоричен отговор на техните тревоги и предположения, но не можех да го направя.
— Факт е, че не можем да бъдем сигурни преди операцията — продължих аз, — но много прилича на тумор в мозъка.
— Това рак ли е?
— Отново ще изтъкна, че не можем да сме сигурни на 100 процента, преди туморът да е изваден и изследван от патолозите ни, но предполагам, че е така.
Въз основа на резултатите от ЯМР без съмнение можех да заявя, че мисис Ли има глиобластома — агресивен рак на главния мозък, най-лошият възможен вариант. Реших обаче да подходя бавно с информацията, водейки се от реакциите на пациентката и съпруга ѝ. Току-що бяха разбрали за вероятността за рак на мозъка. Съмнявах се, че имат силата да понесат нещо повече. Трагичните новости се понасят най-добре, поднесени лъжичка по лъжичка. Малцина са пациентите, които настояват веднага да им бъде съобщена цялата информация; повечето се нуждаят от време, за да я осмислят. Съпрузите Ли не попитаха за прогнозите и за разлика от Травматологията, където трябва само за десет минути да обясниш ситуацията и да накараш пациентите и близките им да вземат жизненоважни решения, тук можех да си позволя да им дам повече време. Подробно им обясних какво да очакват през следващите два дни: какви ще бъдат последствията от операцията; че от главата на мисис Ли ще обръснат съвсем малък участък коса и това няма да се отрази на външността ѝ; че отначало ръката ѝ ще отслабне още, но после постепенно ще укрепне; че — ако всичко е наред — ще бъде изписана от болницата три дни по-късно. Да, това бе само първата крачка от маратона, който ѝ предстоеше, и бе особено важно да си почива. Уверих ги, че не очаквам да запомнят всичко, което им казвам, и винаги мога да повторя, ако имат нужда.