След операцията говорихме отново, като този път обсъдихме химиотерапията, лъчевата терапия и по-далечните прогнози.
По това време вече си бях създал няколко основни правила.
Първо, подробните статистически данни са за научноизследователските институти, не за болничните стаи. Стандартната статистика, кривата на Каплан-Мейер, измерва преживяемостта на пациентите на различните етапи на заболяването им. Това е скала, по която лекарите преценяват прогреса на болестта, утежняващото ѝ развитие. За глиобластомата кривата слиза рязко надолу и сочи, че само около пет процента от болните остават живи до две години след поставянето на диагнозата.
Второто ми правило бе, че е важно да си честен с пациентите, но винаги трябва да оставяш място за надежда. Вместо да кажа: "Средната преживяемост е около единайсет месеца" или "Съществува 95 процента вероятност да умрете в следващите две години", бих се изразил така: "Повечето пациенти живеят от няколко месеца до две години". Поне според мен това е по-честният отговор.
Проблемът е, че лекарят не може да каже на пациента къде точно по кривата се намира той. Няма как да се разбере дали човекът ще умре след шест, или след шейсет месеца. Бях почнал да осъзнавам, че е безотговорно от страна на лекаря да се опитва да даде точна прогноза. Тези апокрифни лекари, които дават конкретни цифри, винаги са ме изумявали. ("Лекарят ми каза, че ми остават шест месеца живот.") Кои бяха те и кой ги бе учил на статистика?
Чувайки новината, пациентите обикновено се умълчават. (Едно от значенията на думата "пациент" все пак е "човек, който понася трудности, без да се оплаква, търпеливо") Независимо дали от шок, или понеже се опитват да запазят достойнство, но се възцарява тишина, затова един от начините на общуване е да докоснеш ръката на болния. Някои веднага се настройват борбено (по-често това се отнася за партньора на пациента): "Ще се борим и ще надвием болестта, докторе!". Въоръжението срещу врага варира: от молитви до финансови ресурси, от билки до стволови клетки. Тази решителност винаги ми се е струвала някак крехка — нереалистичен оптимизъм, който просто е единствената алтернатива на отчаянието. Какъвто и да е случаят обаче, при непосредствена перспектива за скорошна операция тази войнственост е съвсем подходяща.
В операционната тъмносивият гниещ тумор ми приличаше на нашественик сред прасковените вълнисти гънки на мозъка и се озлобявах истински. ("Хванах те, мамицата ти", мърморех аз.). Щом извадех тумора, изпитвах удовлетворение, макар да знаех, че микроскопичните ракови клетки вече са се впили в здравата на пръв поглед мозъчна тъкан. Почти неизбежната повторна поява на тумора бе проблем, за който щях да мисля друг ден. Да, по лъжичка на ден.
Откритостта в междуличностните отношения не означава, че истината трябва да се крещи от трибуна; означава, че трябва да си готов да посрещнеш пациента си на всеки етап от жизнения му път и да останеш с него толкова време, колкото е възможно.
Освен това тази откритост между хората също си има цена.
Една вечер, през третата година от обучението си, се натъкнах на своя приятел Джеф, съдовия хирург. Съдовата хирургия е не по-малко отговорна и взискателна професия от неврохирургията. Когато се видяхме, и двамата забелязахме, че сме отпаднали и в лошо настроение.
— Ти започни пръв — каза ми Джеф.
И аз му описах смъртта на дете, простреляно в главата просто заради неправилния цвят обувки, което бе носило. А бе на косъм да оцелее… След скорошния наплив от фатални, непреборими тумори на мозъка, с които се бях сблъскал, с цялото си сърце и душа се надявах, че момчето ще оживее, но то не се справи. Джеф продължаваше да мълчи, а аз очаквах неговата история. Вместо това той внезапно се разсмя, удари ме закачливо по рамото и каза: