— Струва ми се, че научих нещо. Ако някога се почувствам унил и смазан от работата си, винаги мога да поговоря с неврохирург и ще се разведря. Вие сте по-зле от нас.
Тази вечер, прибирайки се към дома, след като внимателно бях обяснил на една майка, че новороденото ѝ дете е родено без мозък и съвсем скоро ще умре, седнах в колата си и включих радиото: по новините съобщиха за продължаващата тежка суша в Калифорния. Изведнъж от очите ми рукнаха сълзи.
Общуването с пациентите в тези трудни за тях моменти, разбира се, има своята висока емоционална цена, но носи и голяма морална награда. Не мисля, че дори за минута съм се чудел защо върша всичко това и дали си струва. Призванието да защитаваш живота — и не само физическия живот, но и самата личност на човека — и дори няма да се побоя да кажа, неговата душа — според мен е свещено.
Бях осъзнал, че преди да оперирам мозъка на някой пациент, първо ми е нужно да науча колкото е възможно повече за него като човек: за личността му, ценностната му система, какво е това, което прави живота му значим. И най-вече — при какви загуби и увреждания на мозъка и тялото му за него не би имало смисъл да продължи да живее. Бях безкрайно отдаден на мисията си да успея и неизбежните поражения ме засягаха дълбоко, предизвикваха у мен непоносимо чувство за вина.
Бремето на тази вина и отговорност е това, което прави медицината едновременно свещена и ужасяваща; когато поемаш на гърба си чуждия кръст, ти самият можеш да се прегънеш под тежестта му.
По средата на резидентурата ми бе време да натрупам опит в още една област. Етичният императив в неврохирургията, който е уникален в медицината — за съвършенство във всичко, поставя условието, че за да бъдеш отличен неврохирург, не е достатъчно да си блестящ в тази област. За да стане най-добрият от най-добрите, неврохирургът е длъжен да се развива и в други сфери. Някои избират нещо публично, какъвто е примерът с неврохирурга журналист Санджай Гупта, но повечето се насочват към по-свързани с професията ни области. Най-сложният и най-престижен е пътят на неврохирурга, който избере да е и невробиолог.
През четвъртата година от резидентурата си започнах проучване в лаборатория в Станфорд, свързано с основите на моториката в невробиологията и развитието на протезна технология, която — най-общо казано — щеше да позволи на парализираните хора да контролират мислено мишка или роботска ръка.
Завеждащият лабораторията — преподавател по електротехника и невробиология, бе индус второ поколение, ласкаво наричан от всички просто В. Той бе седем години по-голям от мен, но се сближихме като братя. Лабораторията му бе станала световен лидер в разчитането на мозъчните сигнали, а под неговото ръководство и аз се качих на борда, но реших да работя в обратната посока: исках да вкарвам сигнали в мозъка. В края на краищата, ако ръката на робота не може да усети колко силно стиска чашата с вино, ще счупи доста чаши, а това ще бъде жалко. Възможностите, които вкарването на сигнали в мозъка — или невромодулацията — предоставя обаче, са много по-разнообразни: способността да се контролират невронните разряди би позволила лечението на множество неврологични и психиатрични заболявания, които сега се смятат за трудно лечими или дори за неизлечими: от тежка депресия до болестта на Хънтингтън, шизофрения, синдрома на Турет и обсесивно-компулсивни разстройства. Възможностите наистина са безгранични. Загърбих за известно време хирургията и започнах да се уча да прилагам новите техники на генната терапия в поредица от новаторски експерименти.
След като бях там вече една година, една неделя се срещнахме с В., за да обсъдим получените резултати. Много обичах разговорите с него. В. не приличаше на останалите учени, които познавах. Той говореше спокойно и внимателно, винаги показваше загриженост и отношение към хората и мисията на лекаря и често споделяше с мен, че му се иска да е хирург. Науката, бях започнал да осъзнавам и аз, е силно политизирана, съревнователна, жестока и пълна със съблазни, които те изкушават да поемеш по по-лесни пътища.
Човек винаги можеше да разчита на В. да избере за него и за себе си честния (и като правило, скромния) път към успеха. Докато повечето учени се стремяха да публикуват статиите си в най-престижните медицински списания и да се сдобият с известност в чужбина, В. казваше, че единственото задължение на лекаря се състои в това да бъде предан на изследването си и да разказва правдиво за него. Никога не бях срещал толкова успял човек, който бе до такава степен отдаден на общото добруване. За мен В. бе истински образец за подражание.