Един ден той не се усмихна, както обикновено, когато седнах срещу него. Въздъхна с болка в очите и каза:
— Нужно ми е да се настроиш и да мислиш като лекар.
— Добре, веднага.
— Казаха ми, че имам рак на панкреаса.
— О, В… хайде, разкажи ми всичко отначало.
Той започна да разказва за постепенната загуба на тегло, за лошото храносмилане, за скорошната "просто за всеки случай" компютърна томография (нестандартна процедура при такава предполагаема диагноза), която показала образувание в панкреаса. Обсъдихме предстоящите планове, неизбежната страховита процедура на Уипъл ("Ще се чувстваш така, сякаш те е прегазил камион", предупредих го аз), кои са най-добрите хирурзи, отражението, което ще има болестта върху жена му и децата му, и как да ръководи лабораторията въпреки продължителните си отсъствия. При рака на панкреаса обикновено прогнозите са лоши, но разбира се, нямаше начин да се предвиди как ще се развие болестта за него.
В. мълча известно време.
— Пол — каза той, — как мислиш, животът ми имал ли е смисъл? Правилни решения ли съм вземал?
Бях поразен: дори човек, когото смятах за образец за морално съвършенство, изпитваше подобни колебания пред лицето на смъртта.
Операцията, химио и лъчетерапията на В. бяха изтощителни, но успешни. Той се върна на работа година по-късно, тъкмо когато отново поемах задълженията си в болницата. Косата му бе оредяла и посивяла, а блясъкът в очите му бе угаснал. По време на последния от редовните ни седмични разговори се обърна към мен и каза:
— Знаеш ли, днес е първият ден, в който си помислих, че всичко си е струвало. Разбира се, бих изтърпял и невъзможното заради децата си, но днес наистина осъзнах, че мъките ми не са били напразни.
Колко малко знаят лекарите за мъките, на които подлагаме пациентите си…
През шестата година от резидентурата се върнах в болницата на пълен работен ден, като отложих проучванията в лабораторията на В. за празниците или за свободните ми часове, ако се намереха такива. Повечето хора, дори най-близките ни колеги, не разбират напълно какво представлява тази черна дупка, наречена "резидентура по неврохирургия". Веднъж една от любимите ми медицински сестри, останала в болницата до десет вечерта заради сложен случай, ми каза:
— Колко е хубаво, че утре е почивен ден. И вие ли имате?
— Ъъъ, не.
— Но поне може да дойдете по-късно, нали? В колко часа обикновено идвате?
— В шест сутринта.
— Не може да бъде! Наистина ли?
— Да.
— Всеки ден?
— Всеки ден.
— И в събота, и в неделя?
— Дори не питайте.
Сред резидентите има поговорка: "Дните са дълги, но годините са кратки". В нашата специалност денят започва в шест сутринта и приключва, когато са направени всички операции, което непосредствено зависи от скоростта на работа на хирурга в операционната.
Хирургическите умения на резидента се оценяват по техниката и скоростта, с които оперира. Не можеш да бъдеш немарлив, но не можеш да бъдеш и бавен. Ако отделиш малко повече време, за да си прецизен, ще чуеш нещо подобно по свой адрес: "Я, вижте, имаме си пластичен хирург!" или "О, разбрах техниката: докато зашиеш горната част на раната, долната ще се е излекувала от само себе си. Така вършиш само половината работа — умно!". Старшите резиденти обикновено съветват младшите: "Сега се учете да работите бързо. По-късно ще се научите да работите добре".
В операционната очите на всички винаги са насочени към часовника. Първо, заради пациента: от колко време е под упойка? При по-продължителна може да има увреждане на нервите, мускулите могат да се скъсат, бъбреците да откажат. И второ, заради всички останали: кога, за Бога, ще си тръгнем оттук тази вечер?
Постепенно осъзнах, че има две стратегии за бърза работа. Най-добрата илюстрация за тях е притчата с костенурката и заека. "Заекът" действа възможно най-бързо: ръцете летят, инструментите подрънкват и падат на пода, кожата на главата на пациента се разтваря встрани като завеса, парчето от черепа се оказва на подноса още преди да се е слегнала прахта от пробитата със свредел кост. Вследствие отворът, като правило, трябва да бъде разширен тук и там със сантиметър, тъй като не е направен на най-подходящото място. "Костенурката" действа премерено, без излишни движения. Два пъти мери, преди да отреже. На нито един етап от операцията не ѝ нужно да се връща обратно: всичко е прецизно и точно премислено. Ако "заекът" направи прекалено много грешки и му се наложи да се връща по стъпките си, "костенурката" ще го задмине. Ако "костенурката" изгуби прекалено много време в обмисляне на всеки свой ход, "заекът" ще победи.