Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена "скучна"; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута. Когато е направен последният шев и раната е почистена и превързана, нормалният ход на времето се възстановява. В залата можеш да чуеш едно общо издишване.
После започваш да се чудиш: след колко време пациентът ще излезе от упойката? Кога ще доведат следващия пациент? В колко часа ще се прибера днес вкъщи?
Едва след последната операция за деня усещах, че коленете ми се подгъват от преумора. Последните задачи по документацията ги вършех по инерция, а краката ми бяха като оковани.
Можеше ли това да почака до утре?
Не.
Поемаш си дъх и Земята продължава да се върти около оста си.
Когато станах старши резидент, цялата отговорност падна на плещите ми и шансовете да успея или да се проваля бяха по-високи от всякога. Болката от неуспеха ме накара да разбера, че техническото майсторство е морален императив. Добрите намерения не са достатъчни, не и когато зависят толкова много от уменията на лекаря, не и когато разликата между трагедията и триумфа понякога се определя само от един или два милиметра.
Един ден Матю, момчето с тумор в мозъка, което бе очаровало отделението ни преди няколко години, постъпи отново при нас в болницата. По време на операцията за отстраняване на тумора хипоталамусът му все пак бе увреден, вследствие на което прелестното осемгодишно момченце се бе превърнало в дванайсетгодишно чудовище. Не спирал да яде и плашел близките си с резки пристъпи на агресия. Ръцете на майка му бяха покрити със синини и драскотини. В крайна сметка, наложило се да го въдворят в специализирано лечебно заведение: момчето се бе превърнало в демон заради един милиметър увреждане на хипоталамуса. Разбира се, преди всяка операция роднините обсъждат с хирурга възможните рискове и преценяват дали те си струват, но все пак винаги е тъжно да видиш такъв резултат. Никой не искаше да си представя какъв ще бъде Матю на двайсет години, тежащ около 150 килограма.
Друг път пъхнах деветсантиметров електрод в мозъка на пациент, за да премахна тремора му от Паркинсон. Целта ми бе ядрото на субталамуса — малко бадемовидно образувание дълбоко в мозъка. Различните му части отговарят за различни функции: движение, познание, емоции. В операционната пуснахме ток по електрода, за да могат хирурзите да преценят тремора. Втренчихме се в лявата ръка на пациента и всички се съгласихме, че треморът е отслабнал.
После обърканият глас на пациента се извиси над нашето одобрително мърморене:
— Чувствам се… много, много тъжен.
— Спрете тока! — наредих аз.
— О, сега чувството изчезна — каза пациентът.
— Нека да опитаме още веднъж. Става ли? Добре. Пуснете тока.
— Толкова ми е тъжно… Чувствам се… просто тъжен. Тъмно е, толкова е тъмно…
— Вадете електрода!
Извадихме електрода и отново го пъхнахме, само че два милиметра по-надясно. Треморът изчезна. Пациентът, за щастие, се чувстваше съвсем нормално.
Веднъж, късно вечерта, заедно с още един колега неврохирург имахме операция — субокципитална краниотомия на пациент с тумор на продълговатия мозък. Това е една от най-сложните операции, във вероятно най-трудния участък на тялото за работа — дори само да стигнеш дотам, е проблем, без значение колко опитен хирург си. Но в онази вечер се чувствах прекрасно: инструментите бяха естествено продължение на пръстите ми, а кожата, мускулите и костите като че се разтваряха от само себе си. И ето, пред погледа ми се появи жълта лъскава издутина, тумор, дълбоко в продълговатия мозък. Внезапно колегата ме спря:
— Пол, какво ще стане, ако направиш два милиметра по-дълбок разрез тук?
В главата ми се появиха една след друга илюстрации от атласа по невроанатомия.
— Двойно зрение?
— Не — отвърна той, — синдром на затворения човек.
Още два милиметра и пациентът щеше да бъде напълно парализиран, щеше да му остане единствено способността да мига с клепки. Без да повдига глава от микроскопа, колегата каза:
— И знам това, защото по време на третата ми подобна операция стана точно това.
Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него. Определени участъци на мозъка се смятат на практика за неприкосновени — например първичният моторен кортекс; увреждането му може да доведе до парализа на свързаните с него части на тялото. Но най-свещени са тези части от мозъчната кора, които отговарят за речта. Разположени са в лявата страна и се наричат зони на Брока и Вернике; едната от тях отговаря за разбирането на езика, а другата — за речевата способност. Ако се повреди зоната на Брока, човек губи способността си да говори и да пише, но все пак може с лекота да разбира говор. Човек с увредена зона на Вернике не може да разбира говор, но все още може да говори: речта му ще се превърне в несвързан поток от думи, фрази и образи; граматика, лишена от смисъл.