Ако и двете зони са увредени, пациентът бива напълно изолиран от света, загубил нещо, неразривно свързано с човешката
му природа. Когато човек претърпи инсулт или травма на главата, увреждането на тези зони понякога кара хирурга да се замисли дали си струва наистина да се спаси този пациент: какъв ще бъде животът му без словото?
За първи път срещнах такъв пациент още като бях в Медицинския факултет. Беше 62-годишен мъж с тумор в мозъка. По време на сутрешната визитация влязохме в стаята му и резидентът го попита:
— Мистър Майкълс, как сте днес?
— Четири, шест, едно, осем, деветнайсет! — отвърна той съвсем дружелюбно.
Туморът бе увредил речевата му способност и мъжът можеше да се изразява единствено с последователно изреждане на числа, но бе запазил умението да поставя интонация, да изразява емоция: усмихваше се, мръщеше се, въздишаше. Изрецитира нова поредица от числа, този път някак разтревожено. Искаше да ни каже нещо, но числата успяваха единствено да предадат страха и гнева му. Екипът тръгна да излиза от стаята, но аз по някаква причина се задържах:
— Четиринайсет, едно, две, осем — примоли ми се той, като ме стисна за ръката. — Четиринайсет, едно, две, осем.
— Извинете ме.
— Четиринайсет, едно, две, осем — тъжно каза пациентът, вперил очи право в мен.
После догоних екипа. Мистър Майкълс почина няколко месеца по-късно, отнасяйки в гроба тайната на своето послание, каквото и да бе то.
Когато туморите увредят речевите зони, хирургът предприема множество предпазни мерки, прави огромно количество снимки и назначава пълно невропсихологическо проучване. Операцията е критична и докато се провежда, пациентът се намира в съзнание и разговаря. След като мозъкът е открит, но преди да бъде отстранен туморът, хирургът взема ръчен електрод с кръгъл край и пуска ток на малък участък от мозъчната кора, докато пациентът изпълнява различни речеви задачи: назовава предмети, изрежда азбуката и т. н. Когато електродът пусне ток в критична област, речта на пациента се нарушава: "А, Б, В, Г, Д га га га ррр… Е, Ж… По такъв начин мозъкът и туморът са "картографирани" и хирургът разбира дали е безопасно да се отстрани проблемът. Пациентът е в съзнание по време на цялата операция, като продължава да изпълнява речеви задачи и разговаря с лекаря.
Една вечер се подготвях за подобна операция и докато преглеждах резултатите от ЯМР, разбрах, че туморът напълно покрива речевите зони. Лош знак. Прочетох заключението на болничния борд — консилиума от хирурзи, онколози, радиолози и патолози, който взема решения за операциите. Според тях процедурата в този случай бе прекалено опасна. Как хирургът се бе съгласил да оперира? Възмутих се: в някои случаи идва момент, когато просто трябва да кажем "не". Вкараха пациента в стаята на носилка на колелца. Той ме погледна право в очите и каза:
— Искам да изрежете тази гадост от мозъка ми. Ясно ли е?
Хирургът, който ми бе наставник за тази операция, влезе и видя изражението ми.
— Знам — каза той. — Два часа го уговарях да се откаже от операцията. Не се тревожете толкова. Готов ли сте?
По време на операцията вместо традиционното изреждане на азбуката и таблицата за умножение се наслушахме на куп ругатни.
— Изрязахте ли тази шибана гадост от главата ми? Защо се туткате? По-бързо, по-живо! Искам да я разкарате от мен. Не мога да се бавя тук цял ден, мамка му! Не ми пука, просто я махнете!
Бавно изрязах огромния тумор, следейки и за най-дребния намек за нарушение на речта на пациента. Монологът му обаче не спираше. Скоро туморът бе положен на блюдото на Петри[35] и мозъкът засия от чистота пред нас.
35
Блюдо на Петри (или "стъкло на Петри") — плоско, кръгло и прозрачно блюдо с капак с по-голям размер, което се използва основно в биологията, медицината и химията. Изобретено е през 1887 г. от немския бактериолог Юлиус Петри. — Б. пр.