— Защо спря? Ей, ти, кретен! Нали ти казах да махнеш тази гадост от мен!
— Операцията приключи — отвърнах аз. — Туморът е отстранен.
Как така все още говореше? Предвид размера и разположението на тумора, това ми се струваше невъзможно. Вероятно за ругатните отговаря друга зона в мозъчната кора. А може би туморът някак си бе препрограмирал мозъка му…
Но черепът нямаше сам да се затвори. Утре щях да имам време за размисли.
Достигнах връхната точка на резидентурата си. Усъвършенствах най-сложните операции. Изследователската ми работа спечели високо признание. Заливаха ме предложения за работа от всички части на страната. В Станфорд бе обявена вакантна позиция, която напълно отговаряше на интересите ми: трябваше им неврохирург-невробиолог, интересуващ се от технологиите за невропротезиране. Един от младшите резиденти дойде при мен и ми каза:
— Току-що чух разговор на шефовете: ако те назначат, ще станеш мой наставник във факултета!
— Тихо! — смъмрих го аз. — Ще ме урочасаш!
Най-накрая започваше да ми се струва, че отделните нишки на биологията, на етиката, живота и смъртта започват да се сплитат в — е, може би не в идеална етическа система, но поне в цялостен възглед за света, и аз ясно виждах мястото си в него.
Лекарите в най-сложните области на медицината се срещат с пациентите в най-обърканите и трудни моменти, когато животът и тяхната същност са застрашени. Задачата на лекарите се състои в това да разберат какво осмисля живота на всеки един пациент и — ако е възможно — да се постараят да не го лишат точно от него. В противен случай е по-добре направо да оставим пациента да умре. Такава власт изисква огромна отговорност, силата да приемаш обвинения по свой адрес, да понесеш чувството за вина.
Бях на конференция в Сан Диего, когато телефонът ми звънна. Беше колежката ми Виктория.
— Пол?
Нещо бе станало. Стомахът ми се сви.
— Какво е станало? — попитах аз.
Тишина.
— Вик?
— Джеф… се самоуби.
— Какво?!
Джеф завършваше хирургическата си резидентура в Средния Запад и напоследък и двамата бяхме толкова заети, че почти не поддържахме връзка. Опитах се да си спомня кога за последно бяхме разговаряли и не успях.
— Той… Очевидно е имало усложнения след негова операция и пациентът починал. Вчера Джеф се качил на покрива на някаква сграда и скочил оттам. Не знам нищо повече.
Опитах се да разбера какво го бе подтикнало към тази крачка. Очевидно непоносимото чувство за вина го бе заляло като приливна вълна и го бе накарало да се качи на онзи покрив и да скочи.
Отчаяно ми се искаше да можех да изляза с него от вратата на болницата в същата тази вечер. Отчаяно ми се искаше да си поговорим, както правехме преди. Искаше ми се да можех да споделя с него какво бях проумял за живота и за начина, по който бяхме избрали да живеем, пък било само и за да чуя мъдрите му, разумни съвети.
Всички сме смъртни. Смъртта ще дойде за всички ни. За нас, за нашите пациенти. Това е съдбата на всички живи, дишащи организми с метаболизъм. Повечето от нас изживяват живота си с пасивно отношение към смъртта — тя е нещо, което неизбежно ще се случи с теб и с всички около теб. Но ние с Джеф години наред се бяхме обучавали да ѝ се опълчваме, да се вкопчваме в хватка с нея, както Яков с ангела, за да можем в края на краищата да разгадаем смисъла на живота. Бяхме понесли на раменете си тежкото бреме, това на отговорността за смъртта. Макар животът и личност на пациентите да са в нашите ръце, смъртта винаги се оказва по-силна. Дори да сте идеални, светът не е такъв. Тайната е да осъзнаеш, че поражението е неизбежно, че ще загубиш, че ръцете или преценката ти в някакъв момент ще те предадат, и все пак, въпреки това познание, да продължиш да се бориш за пациентите си. Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.
Ако бях писател, бих водил дневник с коментари за
смъртта на различни хора: тези, които учат другите
как да умират, в същото време биха ги научили и
как да живеят.
"За това, че да философстваш,
значи да се учиш да умираш"
С Луси лежахме един до друг на болничното легло и плачехме. Снимките от томографа все още светеха на монитора на компютъра, заличавайки напълно моята идентичност на лекар — това вече нямаше никакво значение. Ракът бе поразил множество органи и диагнозата ми бе очевидна. В стаята бе тихо. Луси ми каза, че ме обича. "Не искам да умирам", прошепнах ѝ аз. Казах ѝ отново да се омъжи, не можех да понеса мисълта, че ще бъде самотна. Казах ѝ, че трябва веднага да погасим ипотеката. Почнахме да звъним на роднините ни. След известно време Виктория влезе в стаята и обсъдихме снимките и евентуално лечение. Когато тя заговори за връщането ми в резидентурата, я прекъснах.
1
Заглавията на частите в книгата са цитат от "Песен за мен самия", Уолт Уитман, превод: Вл. Свинтила. — Б. пр.