Връщане на работа? За какво говори тя? Да не бълнува? Или аз се заблуждавах за диагнозата и прогнозата си? И как можем да обсъждаме всичко това без реални данни за преживяемостта?
Земята, която през последните няколко дни се бе разтърсвала и пропадала няколкократно под краката ми, отново се разклати.
— По-късно ще поговорим за подробностите — продължи Ема. — Разбирам, че сега трябва да обмислите много неща. Просто исках да се запознаем преди консултацията ни в четвъртък. Искате ли да поговорим за още нещо сега освен за кривата на преживяемост?
— Не — казах аз, опитвайки се да овладея световъртежа си. — Много благодаря, че се отбихте. Високо го оценявам.
— Ето визитката ми, а тук е номерът ми в болницата. Не се притеснявайте да звъните, ако искате да обсъдим нещо преди срещата ни в четвъртък.
Семейството ми и приятелите бързо прозвъниха колегите ни лекари, за да разберем кои са най-добрите онколози, специалисти по белодробен рак в страната. Най-големите онкологични центрове бяха в Хюстън и Ню Йорк. Имаше ли смисъл да се лекувам там? Плюсовете и минусите на едно такова преместване за постоянно или временно можехме да обсъдим и по-късно. Колегите ми откликнаха достатъчно бързо и повечето от тях бяха на едно мнение: Ема бе смятана не само за един от най-добрите лекари — световноизвестен онколог, когото викаха като специалист по белодробен рак в един от най-големите национални консултантски онкологични бордове, но освен това бе известна като състрадателен човек, лекар, който знае кога да притисне пациента си и кога да отстъпи, за да му даде въздух. За кратко се замислих за живота си, за поредицата от събития, тласнали ме да обиколя половината свят и да завърша резидентурата си на място, определено по случайност от компютър, където се озовах със страшна диагноза точно в ръцете на един от най-добрите онколози в света.
Ракът прогресираше и по-голямата част от седмицата прекарах в леглото; все повече отслабвах. Не само теглото ми, но и личността ми, повлияна от тази телесна промяна, се изменяше до неузнаваемост. Ставането от леглото и отиването до банята вече не беше автоматично действие, а акт, който изискваше огромни усилия и старателно планиране.
Физиотерапевтът ми даде списък с приспособления, които щяха да облекчат престоя ми у дома: бастун, специална седалка за тоалетна, дунапренови възглавнички за подпиране на краката, докато си почивам. Предписаха ми цяла купчина нови обезболяващи лекарства. Когато излязох от болницата, куцукайки, се зачудих как, за Бога, само преди шест дни бях успял да изкарам 36-часова смяна в операционната. Нима състоянието ми се бе влошило толкова само за една седмица? Да, в известна степен. Освен това бях използвал и някои номера и не отказвах помощ от другите хирурзи, за да изкарам тези 36 часа. И дори тогава се измъчвах от нетърпима болка. Дали потвърждението на най-големите ми страхове — чрез компютърната томография и резултатите от тестовете, които бяха показали не просто рак, а на практика скорошната ми неизбежна смърт — ме бе освободило от задължението да служа, от дълга ми към пациентите и неврохирургията, от мисията ми да се боря за добруването на хората?
Да, струваше ми се, че е така, и в това бе парадоксът: също като състезател, който пресича финиша и се строполява на земята, останал без сили, така и аз бях изгубил нуждата си да лекувам другите и се бях превърнал в инвалид.
Когато имах пациент със странни симптоми, се консултирах с други специалисти и се информирах подробно за предполагаемото заболяване. Сега ми се струваше, че ситуацията е абсолютно същата, но докато четях за химиотерапията, която включваше в себе си огромно количество активни вещества и лекарства от ново поколение, насочени към конкретни мутации, в мен възникнаха прекалено много въпроси, които ми пречеха да проведа собственото си проучване. (Александър Поуп: "Малкото познание е опасно; отпий дълго от извора на познанието или изобщо не се докосвай до него".) Без нужния медицински опит в тази сфера не можех да осмисля новата информация, не можех да намеря мястото си на кривата на Каплан-Мейер. Оставаше ми само да чакам търпеливо консултацията с Ема.
Но през повечето време най-вече си почивах.
Седях и се взирах в снимката, на която бяхме с Луси: още студенти, танцуваме и се смеем. Бе толкова тъжно, тези двамата, които планират съвместния си живот, без да подозират колко са уязвими. Моята приятелка Лори, която бе загинала в автомобилната катастрофа, се канеше да се омъжва. Нима не бе жестоко?