Выбрать главу

Луси се разсмя, а Ема завъртя престорено очи.

— Не. Имате ли сериозни въпроси?

— Кривата на Каплан-Мейер…

— Няма да обсъждаме това — прекъсна ме Ема.

Не разбирах съпротивата ѝ. В края на краищата аз също бях лекар и постоянно работех със статистиката в практиката си. Е, щом тя отказваше да говорим по темата, сам щях да си намеря нужната информация.

— Добре — казах аз. — Мисля, че всичко друго ми е ясно. Чакаме резултатите от теста за EGFR утре. Ако е положителен, започвам да пия "Тарцева", ако е отрицателен, в понеделник минавам на химиотерапия.

— Точно така. И другото, което искам да знаете: сега аз съм вашият лекуващ лекар и ако имате някакви въпроси, каквито и да е, веднага се обръщайте към мен.

Отново изпитах силна симпатия към нея.

— Благодаря — казах аз. — И успех в стационара днес.

Тя излезе от кабинета, но буквално след секунда отново подаде глава през вратата и каза:

— Може да откажете, естествено, но тук има някои хора, които набират средства за лечението на болни от рак хора като вас. Те ще се радват да ви помогнат. Не е нужно да отговаряте веднага, помислете за възможността и ако решите, обадете се на Алексис. Но не е задължително да правите каквото и да било против волята си.

Когато си тръгвахме от болницата, Луси ми каза с усмивка:

— Тя е чудесен лекар, но… мисля, че те харесва.

— И?

— Според редица проучвания лекарите определят по-зле прогнозното състояние на пациентите, към които проявяват по-личен интерес.

— От нещата, за които трябва да се притесняваме, мисля, че това е в най-най-долната част на списъка — усмихнах се аз.

Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.

Постепенно медицинската мъгла около мен започна да се разсейва — сега поне имах достатъчно информация, за да се заровя сам в литературата по темата. Данните не бяха съвсем убедителни, но все пак разбрах, че хората с мутацията EGFR имат средно с около година повече живот от другите пациенти, при това голяма част от тях живеят достатъчно дълго време; липсата на тази мутация предполагаше близо 80 % шанс за смърт в рамките на две години. Явно яснотата за остатъка от живота ми още не бе на дневен ред.

На следващия ден с Луси отидохме в банка за сперма, за да замразим полови клетки. Отдавна говорехме, че в края на резидентурата ми е време да си имаме деца, но сега… Не бе съвсем ясно какъв ефект щяха да имат върху сперматозоидите ми лекарствата за рака, затова, за да запазим шанса си да имаме деца, се налагаше да замразим сперма преди началото на лечението. Една млада жена ни разясни всичко за различните начини на заплащане на процедурата, вариантите за съхранение на спермата и законовите форми за правото на собственост. На бюрото и имаше множество разноцветни брошури с различни развлечения за млади хора, болни от рак: групи за импровизация, акапелно пеене, музикални вечери и т. н. Завидях на щастливите им лица, давах си сметка, че повечето от тези хора явно имат лечими форми на рак и статистически шансовете им за оздравяване са много добри. Само 0.0012 % от трийсет и шест годишните хора имат рак на белите дробове. Разбира се, няма онкологично болни, които да са за завиждане, но има просто рак и има РАК, и трябва да си от най-големите каръци, за да се разболееш от последния. Когато жената ни помоли да уточним какво искаме да се случи със сперматозоидите "в случай на смърт" на един от нас — кой ще притежава законовото право върху тях — Луси се разплака.

Думата "надежда" се появява в английския език примерно преди около хиляда години и първоначално е съчетавала в себе си смисъла на "увереност" и "желание". Но това, което желаех — живота, не бе това, което бях уверен, че ми предстои — смъртта. Дали когато говорех за надеждата, нямах предвид, че искам да продължа да изпитвам нереални желания? Не. Медицинската статистика използва числа не само за да описва преживяемостта, но и за да измерва доверието ни в тези числа с помощта на "инструменти" като ниво на доверие, доверителен интервал[36] и граници на доверие. Така че, дали имах предвид, че искам да продължа да вярвам в статистически неправдоподобен, но все пак вероятен изход — толкова малък шанс за оцеляване, почти невлизащ в доверителния интервал и дори негоден за нуждите на статистиката? Това ли бе надеждата? Можем ли да разделим кривата на екзистенциални части, от "смазан" до "песимист", "реалист", "обнадежден" или "фантазьор"? Дали пък числата не си бяха просто числа? Може би и аз, както всички други пациенти, вярвах, че ще стана изключение от статистиката? Хрумна ми, че отношенията ми със статистиката се промениха в мига, в който станах част от нея.

вернуться

36

Доверителен интервал — в статистиката е интервал, който покрива неизвестен параметър на случайна величина с гарантирана вероятност. Определянето му зависи от разпределението на случайната величина и исканата вероятност. — Б. пр.