По време на резидентурата ми безброй пъти бях обсъждал с пациентите и близките им песимистични прогнози. Това е една от най-важните задачи на всеки лекар. По-лесно е, когато пациентът е 94-годишен дядо в последен стадий на деменция и кръвоизлив в мозъка. Но за пациенти като мен, 36-годишен, в последен стадий на рак, е направо невъзможно да се намерят нужните думи.
Причината, поради която лекарите не дават на пациентите точни прогнози, е не просто защото не могат да го направят. Разбира се, ако очакванията на пациентите са абсолютно неразумни и нереалистични — някой например смята да доживее до 130 години, а друг мисли, че безобидната пигментация на кожата му е знак за неизбежна смърт — лекарят може да ги върне в границите на реалността. Това, което пациентите търсят, не е някакво научно знание, пазено в тайна от тях от лекарите, а смисълът на своето ново съществуване, което всъщност сами са длъжни да намерят.
Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жаждата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.
Когато се върнахме у дома от банката за сперма, ми позвъниха от болницата и ми съобщиха, че имам — както предполагаше и Ема — поддаващата се на лечение мутация EGFR. За щастие, химиотерапията бе отменена и "Тарцева", малкото бяло хапченце, стана моето лекарство. Скоро усетих прилив на сили. И въпреки че вече не знаех какво точно е това, го почувствах: лекия прилив на надежда. Мъглата, обвиваща живота ми, се разсея още мъничко и тук-там просветна синьо небе.
В следващите седмици апетитът ми се върна. Почнах да наддавам. Появи ми се силно акне, което бе доказателство за добра реакция на лекарството. Луси винаги бе харесвала гладката кожа на лицето ми, но сега бях покрит с пъпки, които постоянно се пукаха и от тях течеше кръв, тъй като приемах лекарства за разреждане на кръвта. Всяка част от мен, която доскоро бе определяна като красива, изчезна, но честно казано — предпочитах да съм грозен и жив, отколкото красив и мъртъв. Луси твърдеше, че ме обича въпреки акнето и всичко останало, но аз знаех, че личността на човека се определя не само от ума му, а и от телесния му вид. Мъжа, който обичаше разходки в планините, къмпингуването и бягането, който изразяваше любовта си със силни прегръдки и с лекота подхвърляше във въздуха своята смееща се племенница, вече го нямаше. Това не бях аз. В най-добрия случай можех да се надявам някога отново да стана този човек.
През първите ни срещи с Ема — два пъти в седмицата — разговорите ни преминаваха от медицински теми ("Как е обривът ви?") към по-екзистенциални. Традиционната история за болните от рак — че човек трябва да напусне работа, да прекарва повече време със семейството си и да се подготви за смъртта — бе един от възможните подходи към случващото се.
— Когато научат диагнозата си, някои пациенти напускат веднага работа, други, напротив, се потапят напълно в нея — каза Ема. — И двете са съвсем нормални реакции.
— Бях планирал четиресетгодишната си кариера: първите двайсет години — учен и хирург, вторите двайсет — писател. Сега, когато вероятно съм във втората част от живота си, просто не знам с какво да се захвана.
— Е, не мога да ви посъветвам за това. Но ако искате да се върнете към хирургията, можете да го направите. Главното е да прецените кое е истински важно за вас.
— Ако знаех колко години приблизително ми остават, щеше да ми бъде по-лесно да реша. Ако са две — ще се заема с писане, но ако са десет, ще се върна към науката и хирургията.
— Знаете, че не мога да ви кажа число.
Да, знаех. От мен зависеше — както често ми повтаряше тя — да определя житейските си приоритети. Част от мен бе съгласна с нея, да, аз самият никога не давах на пациентите си конкретни прогнози, но нима нямах усещане каква ще е съдбата им? Как иначе щях да вземам решения, свързани с живота и смъртта?
След това си спомних случаи, в които бях грешал. Веднъж посъветвах родителите да изключат животоподдържащите системи на сина си, а две години по-късно те дойдоха и ми показаха видео в YouTube как момчето свири на пиано. Донесоха ми и кексчета за благодарност, че съм спасил детето им.