Срещите ми с онколога бяха най-важните от всички консултации, които имах с други лекари, но не бяха единствени. По настояване на Луси тръгнахме на терапия за двойки, при която единият партньор е болен от рак. С жена ми седяхме един до друг в кабинета без прозорци и говорехме как диагнозата ми бе натрошила на парченца съвместния ни живот, настоящ и бъдещ, за болката от това едновременно да знаеш и да не знаеш бъдещето, за трудността да си правиш каквито и да било планове, за нуждата да се поддържаме взаимно. Истината бе, че ракът бе спасил брака ни.
— Вие двамата се справяте с тази трудна ситуация много по-добре от всяка друга двойка, с която съм работила — каза терапевтката след първия ни сеанс. — Не съм сигурна, че мога да ви помогна с нещо.
Щом излязохме от кабинета, избухнах в смях: ето, поне в едно нещо превъзхождах другите. Годините в служба на смъртоносно болни пациенти най-накрая дават плодове! Погледнах Луси, като предполагах, че също се усмихва. Вместо това тя натъжено поклати глава.
— Нима не разбираш? — попита ме тя и ме хвана за ръката. — Щом се справяме с всичко това по-добре от всички останали, значи няма как да стане по-добре.
Ако бремето на смъртността не става по-леко с времето, щях ли поне да привикна с него?
След като ми поставиха смъртоносната диагноза, започнах да възприемам света по два различни начина: вече гледах на смъртта и като лекар, и като пациент. Като лекар знаех, че не бива да правя гръмки заявления от типа: "Ще победя в битката с рака!", или да питам: "Защо точно аз?". Знаех много неща за медицинската помощ, възможните усложнения и методите за лечение. От своя онколог и от собственото си проучване скоро научих, че белодробният рак, четвърти стадий, днес е болест, чиято история може да бъде променена, също като СПИН в края на осемдесетте: макар все още да убива много хора, бяха почнали да се появяват нови лекарства, които — за първи път — удължаваха значително живота на пациента.
Медицинското ми образование и опитът ми като лекар ми помогнаха да се ориентирам в морето от информация и да приема ограниченията на това, което тя можеше да ми предостави за прогнозата ми, но въпреки това не ми бе особено полезна като на пациент. Информацията не можеше да ни каже какво да правим по-нататък. Струваше ли си да имаме дете, нито как щеше да се отглежда нов живот, докато моят угасваше. Не можеше да ми каже дали има смисъл да се боря за кариерата си, да не отстъпвам от амбициите, които бях гонил така упорито години наред, без да имам сигурността, че разполагам с достатъчно време да ги осъществя.
Също като моите пациенти, и аз се срещнах лице в лице с тленността си и трябваше да отговоря на въпроса какво придава значимост в живота ми, и за това ми бе нужна помощта на Ема. Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък — защо не? — да си създам нов.
По-голямата част от седмицата обаче се занимавах не с когнитивна терапия, а с физиотерапия. Преди изпращах на физиотерапия всичките си пациенти, но едва сега, с изненада, осъзнах колко трудна е всъщност тя. Лекарите имат принципна идея какво означава да си болен, но преди те самите да се разболеят, не могат да разберат това преживяване напълно. То е като да се влюбиш или да родиш дете. Човек не оценява правилно купищата документация, която е свързана с всеки случай, или редица други дребни неща. Например, когато ти слагат система, усещаш ясно в устата си соления вкус, щом течността почне да тече. Казват, че това го изпитва абсолютно всеки пациент, но след единайсет години занимания с медицина още не знаех какво представлява.
По време на физиотерапията дори не вдигах тежести — започнах с повдигане на краката си. Упражнението се оказа уморително и унизително. Мозъкът ми си бе наред, но се чувствах като съвсем различен човек. Тялото ми бе слабо и отпуснато; мъжът, който с лекота пробягваше полумаратонски разстояния, бе останал някъде далече в миналото. А това също влияе върху личността и чувството ти за идентичност. Пронизващата болка в гърба влияе върху представата ти за самия теб; постоянната умора и гаденето — също.
Карън, моят физиотерапевт, ме попита какви са целите ми. Избрах две: да мога отново да карам колелото си и да тичам. Изправих се с инат срещу обхваналата ме слабост. Ден след ден упорствах и всяко, дори най-дребното, укрепване на телесната ми сила разширяваше границите на моя свят, създаваше вероятност за мои нови самоличности. Постепенно увеличавах броя на обиколките, увеличавах тежестите, удължавах времетраенето на тренировките, докато ми се доповръщаше. След два месеца можех да седя половин час, без да се уморявам. Отново излизах на вечеря с приятели.