Един следобед с Луси отидохме на Канада роуд, любимото ни място за каране на велосипеди. (Преди карахме там, но сега хълмовете бяха прекалено голямо изпитание за мен.) Едва успях да се справя с девет километра. Не можеше да се сравни с предишните петдесеткилометрови походи, които правехме някога през лятото, но поне можех да балансирам на две колела.
Какво бе това: победа или поражение?
Чаках с нетърпение срещите с Ема. В нейния кабинет се чувствах като предишния човек. Извън кабинета ѝ не можех да разбера кой съм всъщност. Тъй като не работех, не се възприемах като себе си — неврохирург, учен, млад човек с блестящо бъдеще. У дома, в омаломощеното си състояние, не се чувствах като добър съпруг на Луси. Изведнъж се превърнах от субект в обект във всяка сфера на живота си. Според философията на XIV век думата "пациент" означава просто "обект на действие", и аз напълно се чувствах като такъв.
Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия. Но в кабинета на Ема с Луси можехме да се шегуваме, да си общуваме на медицински жаргон, свободно да говорим за мечтите и надеждите си, да се опитваме да планираме бъдещето си. Два месеца след първата ни среща Ема продължаваше да отказва да ми даде каквито и да било прогнози и всеки път, когато ѝ цитирах някакви статистики, ми казваше да се фокусирам върху действителните си цели, върху това, което е важно за мен.
Това леко ме разочароваше, но все пак се чувствах като човек, а не като вещ, подлежаща просто на втория закон на термодинамиката (всички процеси в природата се стремят към ентропия, разрушение и упадък и т. н.).
Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично. На първо място за нас бе въпросът: трябва ли с Луси да имаме дете? Въпреки че в края на резидентурата ми в брака ни имаше силно напрежение, любовта ни бе все така силна. Връзката ни бе дълбока, споделяхме едни и същи ценности и осъзнавахме какво е истински важното в живота. Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл. Винаги бяхме мечтали да станем родители и инстинктите ни продължаваха да ни тласкат да го направим, да добавим още един стол край семейната маса.
И двамата много искахме дете, но мислехме за другия. Луси се надяваше, че ми остават още поне няколко години живот, но — давайки си сметка за прогнозите за състоянието ми, смяташе, че сам трябва да реша дали искам да изживея оставащото ми време като баща.
— От какво се боиш, какво те натъжава най-много? — попита ме тя една нощ, докато лежахме в леглото.
— От това да те напусна.
Осъзнавах, че детето ще донесе радост в семейството ни, и не можех да понеса мисълта Луси да остане напълно сама, без мъж и без дете, но настоявах, че това решение трябва да бъде нейно — вероятно щеше да ѝ се наложи да отглежда детето сама и да се грижи и за двама ни, докато състоянието ми се влошава.
— Как мислиш, детето няма ли да ни лишава от времето, което сме длъжни да прекараме заедно? — попита тя. — Не ти ли се струва, че раздялата с него няма да направи последните ти часове още по-мъчителни?
— Но нима няма да си е струвало? — отвърнах аз.
И двамата разбирахме много добре, че животът не е опит да се избегне страданието.
Още преди години бях стигнал до идеята, че Дарвин и Ницше са на едно мнение по следния въпрос: отличителна характеристика на живия организъм е борбата. Да опишеш живота по друг начин, е като да си представиш тигър без ивици. След толкова много години редом със смъртта най-накрая осъзнах, че леката смърт невинаги е най-добрата смърт.
Обсъдихме темата за детето с роднините. Те ни дадоха благословията си. С Луси решихме да имаме дете и да продължим да живеем, вместо да стоим и да се готвим за смъртта.
Тъй като приемах токсични лекарства, единственият възможен вариант за зачеване бе изкуственото оплождане. Затова с Луси отидохме при специалист в клиника по репродуктивна ендокринология в Пало Алто. Лекарката бе компетентна и отговорна в работата си, но нямаше никакъв опит в работа със смъртоносно болни пациенти и това бе очевидно. Поговорихме малко, тя сведе очи към документацията ни и попита:
— От колко време се опитвате да имате дете?