— Принципно не сме се опитвали изобщо.
— А, да… разбира се.
След известно мълчание тя попита отново:
— Имайки предвид ситуацията ви… предполагам, че искате да забременеете бързо?
— Да — отвърна Луси. — Искаме да започнем веднага.
— Тогава ви предлагам да започнем с оплождане in vitro.
Когато ѝ съобщих, че бихме искали да минимизираме количеството на ембриони, които ще бъдат създадени и умъртвени, лекарката леко се смути. Повечето хора, които идват в подобни клиники, ценят преди всичко ефективността. Но аз предпочитах да избегна ситуацията, в която след смъртта ми Луси трябва да носи отговорността за половин дузина ембриони — последните остатъци, напомнящи за нашата връзка и споделените ни геноми, последния спомен за моето присъствие на земята — замразени някъде в някакъв фризер. Би било прекалено болезнено да ги унищожи и невъзможно да направи крачка към превръщането им в човешки създания. Те щяха да бъдат просто технологични артефакти, с които никой нямаше да знае как да постъпи.
След няколко опита за вътрешноматочна инсеминация обаче стана ясно, че все пак ще ни се наложи да създадем няколко ембриона in vitro и да се имплантира най-здравият от тях. Другите щяха да умрат. Дори в зачатието на нов живот смъртта играе главна роля.
Шест седмици след началото на лечението ми трябваше да мина на скенер, за да се прецени ефективността на "Тарцева". Когато излязох от томографа, лекарят ме погледна и каза:
— Принципно, колега, не би трябвало да го коментирам с вас, но ето тук има компютър и ако искате, може да погледнете снимките.
Написах името си и заредих изображенията.
Акнето, което имах, бе добър знак. Силата на тялото ми също се подобряваше, въпреки че все още болката в гърба бе ужасна и бързо се уморявах. Спомних си думите на Ема, че дори неголямо нарастване на тумора — стига наистина да е неголямо — може да се смята за успех в моето състояние.
(Баща ми, разбира се, предвиждаше, че ракът ще си е отишъл. "Снимките ти ще са чисти, Паби!", казваше той, наричайки ме с галеното ми име.) Повторих си, че дори малко увеличение на тумора може да се смята за добра новина, поех си въздух и кликнах с "мишката".
Дробовете ми, преди осеяни с безброй тумори, сега изглеждаха чисти, с изключение на едно образувание с големина един сантиметър в десния горен дял. Имаше видимо, значително подобрение в размера на тумора.
Заля ме гигантска вълна на облекчение.
Ракът се бе стабилизирал.
На другия ден се срещнахме с Ема, но тя отново отказа да говори за прогнози, само отбеляза:
— Сега, след като очевидно състоянието ви е по-добро, можем да се срещаме на всеки шест седмици. Следващия път ще обсъдим идеите за бъдещето ви.
Почувствах, че хаосът от последните няколко месеца отстъпва назад и животът ми отново добива някакъв порядък. Успокоих се и мрачната визия за бъдещето постепенно се разсея.
През този уикенд щеше да има сбирка на неврохирурзи, випускници на Станфорд, и нямах търпение да отида, за да имам възможността да бъда донякъде пак предишният човек. Но преживяването ми там само подчерта поразителния контраст между моя минал и настоящ живот. Бях заобиколен от успех, възможности и амбиции, от връстници и от по-възрастни колеги, чийто живот следваше вече съвсем различна от моята траектория, чиито тела можеха да издържат осемчасова операция на крак. Чувствах се като хванат в капана на някаква объркана коледна приказка: Виктория говореше за грантове, предложения за работа, публикации, които би трябвало да бъдат и мои. По-възрастните колеги разказваха за живота, който никога вече нямаше да имам: успешна кариера, завидни повишения, нови къщи.
Никой не се интересуваше от моите планове, което бе добре, защото нямах такива. Макар да можех да ходя без бастун, несигурността продължаваше да ме измъчва: какво щеше да стане с мен, с какво щях да се занимавам и за колко време? Инвалид, учен, учител? Биоетик? Отново неврохирург, както споменаваше Ема? Неработещ татко? Писател? Какъв можех — или по-скоро, какъв трябваше да стана? Когато бях лекар, разбирах донякъде с какво се сблъскват пациентите със смъртоносни заболявания и винаги ми се искаше да бъда редом до тях именно в тези моменти, когато обмислят отговорите на тези променящи живота им въпроси.
Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?
Какъв по-добър начин да я разгадаеш от това да я преживееш?
Но не си бях представял, че ще бъде толкова тежко, нито колко огромно пространство ми предстои да проуча и проумея, колко необятна е територията на мрачната дама. Винаги си бях представял работата на лекаря като свързване на два участъка от релсов път, за да може пациентът да измине в безопасност пътуването си. Не бях очаквал, че срещата със собствената ми тленност ще ме обърка и ще ме отклони до такава степен от пътя ми. Мислех си какъв бях в младостта си: човек, който иска "да изкове в ковачницата на душата си несътвореното съзнание на своя народ"[37]. Сега поглеждах в душата си и там откривах всичките си инструменти прекалено крехки, пламъка — прекалено слаб, за да изкова дори собственото си съзнание.
37
"Портрет на художника като млад", Джеймс Джойс. Преводът не е по бълг. издание. — Б. пр.